автор: pastirka

Наеха стая в малкото мотелче –
единствено за гости на градчето.
Един петел, обичащ да се перчи,
разглеждаше Полина зад пердето.
Баща ѝ често палеше колата
и ходеше за вести да попита.
Не беше се отпуснала душата,
в страха стоеше тя все още свита.
Нощта за тях бе непривично дълга,
макар че лятно време тя е кратка.
Когато зад прозорците се съмна,
детето каза: - Тръгваме ли, татко?
Пред болницата първо те се спряха,
за да научат новини последни.
От вчера всички медии гърмяха
за случката. Виновният безследно
изчезнал бе след тази катастрофа.
Разпитваха свидетели, издирван
бе той, но само мощен багер с кофа
във сводки полицейски регистриран,
се виждаше на снимки вероломно
под ъгъл, как засякъл беше рейса.
Щетите бяха видимо огромни,
но без убити. Близките във Фейса,
навреме и петиция поели,
се молеха за здравето на всички,
събираха се с глас, избухнал смело
и лозунги издигаха критични.
- Не е в опасност вашата позната,
възможно е да влезете при нея -
с любезен глас покани ги сестрата, -
но нека е за кратко, че не смея
с емоции аз болни да товаря
и спазвам строга лекарска забрана.
- Аз после с доктора ще разговарям,
той има информация събрана -
след кимване Момчил ѝ се усмихна
и влезе плахо в болничната стая,
в която беше тихо, много тихо,
а Роси - до прозореца накрая.
Бе много бледа. На монитор включен
следяха медицински параметри.
- Ах миличка, какво със теб се случи? -
гласът му развълнуван потрепери.
А тя протегна тънките си пръсти,
с желание за миг да го докосне.
Не глас, а стон от нея се откъсна
и по челото пот избила росна
от скулите към бузките се стече.
Момчил ръката ѝ през сълзи хвана.
- Бъди спокойна, тук съм, скъпа, вече
и съм готов при тебе да остана!
Полина бе застанала накрая
на болничното ѝ легло бездумна.
Но после каза: - Обичта ни, зная,
е жива, Роси, още помежду ни! -
и светлата ѝ мъничка сълзичка
опари личицето ѝ тревожно.
- Обичам те и аз, красива птичко!
Разбрах, че вече всичко е възможно!

. . .

Хазяинът нацупен ги послещна.
- Помислих, че избягахте, бе хора!
И днес ще бъде дяволски горещо,
но върша рано нещичко по двора,
с надеждата, че ще се появите.
- Събираме багажа, че е сряда,
а вие може да ни замените
с човека, който тук при вас отсяда.
Към двамата мъже се стрелна Рики,
зарадвал се, че вече ще си тръгват.
Подскочи изненадано старикът.
- Какъв е жив мъникът и е пъргав!
Къде остана младата бамбина? -
очите му се свиха многозначно.
- Ти не разбра ли! Вчера си замина.
- Видях я, че излиза тя и плаче...
Полина го погледна натъжена,
но разговора техен не прекъсна.
Към леля Роси беше устремено
сърцето ѝ, открило майка късно.
Тя в чантите багажа им нахвърли,
не се и постара да го подрежда.
Вън слънцето, започнало да пърли,
с усмивка към момичето поглеждаше.
Огледа се да не забравят нещо,
делфина си взема от коридора.
Тя бързаше, а мислите зловещи
като осъден, влязъл във затвора,
държаха я и ръфаха душата.
Умът ѝ все при леля Роси беше.
Страхуваше се много за жената
и този страх отвътре я гореше.
Детето си припомни колко време
по болници лекуваха Гергана.
Те искаха във вкъщи да я вземат,
но тя във санаториум остана...
- Забавих се. Ти вече си готова? -
Момчил от този спомен я изведе.
- Прегледай, тате, ти след мен отново! -
му каза Поли. После се наведе
и джапанките скрити под дивана
старателно във джоб на чанта сложи.
- Аз мисля тук, че нищо не остана,
но провери ме, да не се изложа!
- Да, всичко си прибрала, отговорна
ти винаги си, Поли, подредена!
А ние с теб дружина сме сговорна
и всяка грижа ни е споделена.

Следва: