автор: pastirka

Полина с цветни моливи в ръката
оставил бе Момчил да си рисува.
Детето му бе с дарба и душата
на таткото от щастие ликуваше.
Статив ѝ беше купил и записал
в кръжок за млад художник той в градчето.
През часовете, в творчество улисана,
бе по-далеч от мъката сърцето ѝ.
Рисуваше морето отвисоко,
застанала зад тях, но по-далече.
В рисунката ѝ облак като покрив
обкова си реши да сложи вече,
но някой с много обич си я гушна
и разцелува бузките червени.
- Красавицата таткова послушна!
Не само радост, гордост си за мене!
Росица само леко се усмихна
и тъжно пак наведе си главата.
Не знаеше как може да затихне
отворения кратер във душата.
- Харесва ли ти моята рисунка? -
Полина притеснено я попита.
- С това, което правиш, всяка струнка
у мен задвижваш. Аз съм възхитена?
"Какво дете - добро и талантливо!
Нима без майка може да живее?
То трябва да е весело, щастливо,
но знам, че невъзможно е без нея!"
- Рисунки други аз ще ти покажа,
защото с мен ги взех и са в колата.
- Разбира се, че няма да откажа,
като дете рисувах аз самата.
- Така ли? - Поли радостно възкликна
и в порив непринуден я прегърна.
"Не трябва с тебе, Полинко, да свиквам!" -
помисли Роси, но в очите зърна
привързаност, която задължава
и светли детски чувства всеотдайни.
Усети как сърцето натежава
и плаче зад прикрити лични тайни.

. . .

Прибраха се. Отказа да остане
в беседката и всички да вечерят.
На спомена отворената рана
я караше през сълзи да трепери.
Измисли повод, за да не изглежда,
че бяга тя от тях и се заключи.
И чувствен безпорядък да подрежда
опита тя ума си да научи.
Видя смъртта на рожбата, която
не бе успяла да спаси и още
винеше се и питаше съдбата
защо ѝ я отне в безсънни нощи.
И опитите да забременее...,
и лекаря, надеждите ѝ смачкал
видя... Усети буря да вилнее
и безутешно почна тя да плаче.
Но някой бе почукал на вратата,
избърса тя сълзите и отвори.
- На масата те чакаме! Салата
голяма има, лельо Роси, сори!
Без теб при татко няма да се върна! -
ѝ заяви красивата хитруша.
Жената детска упоритост зърна,
пробойната в душата си запуши
и тръгна омагьосана след Поли,
преглътнала на мъката кошмара.
Разцепен бе на две у нея ствола
душевен, ала с нов филиз покарал.

. . .

Момчил се вгледа в нея с изненада
и жаловито трепна му сърцето.
На чувствата у него водопадът,
дори и след забрана трета... пета
не спираше напевно да говори
и да тече в посока все към Роси.
Че плакала е сякаш му се стори,
но без да ѝ задава той въпроси,
се спусна както винаги галантно,
придърпа ѝ по кавалерски стола.
- Приготвил съм ти нещичко пикантно
и изстудил съм вече алкохола.
- Ти толкова грижовен си, Момчиле!
А аз не исках днеска да вечерям...
Способен си дори млеко от пиле
да поднесеш и знам – ще го намериш!
- За дамите до мен аз правя всичко,
това и дъщеря ми ще ти каже.
Приличаме си, тя е цял бащѝчко,
понякога ме надминава даже.
- Сега да плаче, тате, я намерих,
макар че тя сълзите си прикрива.
Разстроена е още и трепери.
Не си ли, лельо Роси, с нас щастлива?
Жената вдигна поглед в изнемога,
изви глава, очите си затвори.
- Дори да искам, как кажи, за Бога,
аз бих могла пред вас да се престоря?
Почивката ни кратка бе прекрасна.
- До сряда има време, много бързаш!
- Да, знам детенце! И на мен е ясно,
но всеки у дома си ще се върне.
- Защо не дойдеш с нас, че аз не искам
без тебе да оставам пак самичка..?
- Да, станахме за кратко много близки,
но всеки дом си има, мила птичко!
- Кажи ѝ тате, ти мълчиш и Роси
си мисли, че не искаш с нас да дойде!
- Говорехме със нея по въпроса
и аз те моля да не я разтройваш!
Тук Поли просълзи се и прегърна
жената, както се прегръща близка.
Това към спомен пак детето върна.
Тя с майка си да тръгне бе поискала
в една от спешните командировки.
(Сред време бе разбрала, че е мнима.)
Гергана се измъкна много ловко,
че там тя спешна работа ще има.
Запомнила бе оня плач тогава,
със който и Момчил не бе се справил...
Лъжа такава белези оставя
и тази рана трудно заздравява.
- Не сме далече, татко ти с колата
при мене ще те доведе на гости.
Когато си обичан от децата,
нима не е възможно нещо просто -
събират се големите, семейство
да правят, както филмите показват.
Дори детето тяхно много често
сватовник между двама се оказва!
- Такива филми гледаш значи, Поли! -
вълнението скри с въпрос Росица
- Кажи ми ти заглавие, те моля,
прекрасна наша умна хубавице!
- Момичета, на лятно кино днеска
да идем, ако искате, предлагам.
Филмирали са касова пиеса,
но избора си аз не ви налагам.
- За мен е интересно! Лельо Роси,
съгласна ли си да вървим на кино?
- Разбира се, излишен е въпросът.
По пътя с телефона ще се снимаме.

Следва: