автор: Albatros

Ще те милва дъждът – нека той на гръдта ти вали,
за какво да те кича със сини метличини цвете?
Ветролеят ми се на дипли кашмирите твои – поли,
и никак не ме боли,
стани и ходи, Жена?
Обирай точките на мъжете!

Върви, благодатна, напоена с благост и светлини,
моят дъх ще те следва на вихри, цунами, потеглила лава.
Вар гаси – гази светлият дъжд във жарава – въх-въх! –
на масури се ръся,
на снопове пепел –
пепел от мен не остава.

Късметлия мъжът, който нощем до тебе не спи! –
и му вееш прашец на клепачите, щом го помилваш.
Той ровичка косите ти – дъхаво облаче с дъх на липи,
из бездънни гори
да ти пие
душицата билкова.

Твоят дъжд е! – от Бога – напоителен дъжд ти дойде,
леки ръски ли ръси с пръсти? – кръсти сякаш не теб, а погача…
Ако в миг се обърнеш, моля ти се, кажи ми – къде? –
да отида – и светло
за кашмирите твои
да се наплача.