автор: pastirka

Росица беше легнало в леглото.
Умът ѝ завъртя на въртележка
въпросите, но отговор "Защото..."
не бе открила. И ѝ стана тежко.
Сред мислите изплува пак морето
и двете им тела – така щастливи.
Но разумът забрана на сърцето
с големи букви писал, не с курсиви,
показваше пред погледа уплашен
и вече ѝ държеше сметка строга.
"Нима се случи?" Отговорът страшен
изтръгна от душата ѝ: Не мога!
Поиска тя лицето си да скрие
и го зарови в меката възглавка.
- Къде си, мила лельо Роси, ние
те викаме със татко. Ти си плакала?
Момичето бе влязло без да чука
и гледаше към нея притеснено.
- Недей остава ти самичка тука.
Тъгата е за всички забранена!
Росица се опита да ѝ каже,
че не е гладна и ще си почива,
но Поли възрази: - Ще те накажа!
Със тебе на терасата отиваме!
Реши, че невъзпитано ще бъде
с детето спор ненужен да започва.
"А там с Момчил ще мога да обсъдя
аз всичко!" Тя в идеята се вкопчи,
във вид приличен бързо се приведе
и по-спокойна стаята заключи.
А Поли на терасата отведе
жената, след молби с успех приключили.

* * *

Терасата и чудната беседка
приличаха на кораб акустирал.
Зад клони на дърво една съседка
със любопитство погледа провираше.
Но тя успя единствено да види
Момчил, че настани добре жената.
По нейния сценарий бе предвидено
да има огън между тях. "Играта
не е започнала, а аз избързвам!" -
прикритата неволно се упрекна.
"На приказки обичам да се връзвам!
Комшията и той какви ги рекна..."
- Защо и двамата сте мълчаливи?
Закуската ми ли не одобрихте?
Не се ли радвате, че съм грижлива?
Един пред друг във нещо ли сгрешихте?
- О, не, какво приказваш, мила Поли! -
Росица притеснено я прекъсна.
- Нали разбра тревоги и неволи,
че имам, но пък бяхме тук до късно.
- Тогава да побързаме, че вече
свободните места ще са заети.
- Аз знам, нетърпеливо си човече
и час по-скоро искаш на морето
до идем. Хайде, бързо приготви се! -
бащата дяволито я погледна.
- В синхрон да бъдеш с всички научи се
Припряността за мен е навик вреден.
Но думите последни тя не чула,
към стаята си беше изхвърчала.
След малко бели чехли бе обула
и с роклята любима – също бяла –
представи им се малката кокетка.
- Но вие още ли сте двама тука?
- Я виж я ти, държи ми вече сметка!
Надуеш ли балона, той се пука!
Росица стана, тръгна притеснена,
за сутринта не беше казал нищо
Момлич и тя с вина несподелена
душата безпощадно взе да нищи
от туй, което искаха и двама,
а знаеха – не трябва да се случва.
Но спря да мисли. След минута само
готова бе и стаята заключи.

Следва: