автор: pastirka

- Днес хлъзгава е кратката пътека,
подай ми ти ръка, за да не паднеш!
- Внимавам аз и стъпвам много леко.
- Не се страхувай, че ще те нападна!
Не е прилично тука. Във водата
размиват се и страхове, и смелост.
Да съзерцавам искам светлината,
която всичко тъмно е помела.
- Звучиш ми философски днес, Момчиле! -
засмя се Роси с мекота чаровна.
- О, само днес ли? Тъй съм се родил и
навярно майка е затуй виновна.
Морето се усмихна дяволито,
дочула как вибрират им душите.
А слънцето, зад пазвата му скрито,
изми съня си нощен от очите
и бляскаво започна да издига
то златната си царствена корона.
И двамата стояха без да мигнат,
видяха как се качва то на трона.
Момчил обгърна раменете плахи
на Роси откровено и с надежда.
Стресирани от допира му бяха,
но, щом сърцето в чувства се оглежда,
и изгревите там не закъсняват –
това светът разбрал е от отдавна.
Да властва тъмнината забраняват
и тя се скрива без слова прощални.
По тялото вълната на копнежа
премина като пръсти по пиано.
Отрониха се тихо капки нежност.
Прошепна Роси в унес, че е рано,
но пясъкът постелята си хладна
на бликналите чувства им предложи.
Телата две, разбрали, че са жадни,
да утолят страстта си не отложиха
и на вълните морски благослова
сърцата, слели своя ритъм, чуха,
повярвали – животът днес отново
погача с мед за влюбени разчупва.

. . .

Прибраха се и в стаята си Роси
веднага влезе, без да види Поли.
Приличаше тя много на ядосана.
Запита се смутен Момчил защо ли.
Душата продължи да изживява,
това, което преди час се случи.
Когато неизбежното застава
пред теб и ти готов си да получиш
мирото от съдбата милостива,
очаквано в безсънните ти нощи,
а после се усещаш тъй щастлив и
копнееш да го имаш още, още,
не трябва ли сърцето да пирува?
Той чувстваше се от любов изпълнен.
"А Роси днес от друго се вълнува
и сякаш пред въпросник непопълнен
застанала е с многобройни "Не"-та.
Това вгорчи прелелите му чувства.
Бе влязла тя в съдбата, но заето
му казваше. Не искаше съчувствие.
Лавината от мисли го затисна
и в банята се скри да разсъждава,
когато Поли глас невинен плисна:
- Целувка чакам, тате – заслужавам!
Отивам да извикам леля Роси,
защото съм ви купила закуска.
И изтърча с крачетата си боси,
към детска радост както се препуска.


Следва: