автор: pastirka

Колата спря пред нейната квартира.
Закуската стоеше половина.
Но той не даде знак, че се нервира.
- Изпий това. Виж, тази раковина
една жена в аптеката за тебе
ми подари и с поглед прецени, че
загрижен съм и от любов обсебен.
"Недей се кахъри, – каза – човече!"
Росица се усмихна и пое я,
но мисли задушиха радост плаха.
Не знаеша какво се случва с нея.
"Нали реших, че тръгвам! Знак ли бяха
среднощните проблеми здравословни?
Очаквах аз, че днеска ще пътувам..."
Усети пак главата си оловна.
Безсилна беше тя да се бунтува.
В колата вече чакаше я Поли.
Баща ѝ беше казал, че ще местят
в квартирата им Роси. Тя помоли
да дойде с него. Погледът ѝ блеснал
говореше му колко е щастлива.
И той се съгласи великодушно.
"Не трябва тази радост да се срива!
Умница ми е тя и е послушна!"
Когато с Роси гушнаха се двете
и Рики гласовито поздрави я.
Но над кого изгрял бе днес късметът,
ще разберем със сигурност и ние.

. . .

- Нощувки пет аз мога да предложа,
че всяко лято мъж един отсяда.
За месец идва, но му се наложи
сега да закъснее. Идва в сряда.
- Достатъчни са, даже са ми много.
Да уредим законово нещата.
Аз лична карта ще ви дам и мога
да влизам, че изби горещината.
Момчил, понесъл двете пътни чанти,
се беше спрял пред новата ѝ стая.
Отвори той вратата с жест галантен
и зърна как детето му сияе.
Но първо Рики в стаята се пъхна.
Не беше проветрявано отдавна.
По бебешки носле събра и пръхна,
а Поли каза: - Тук мирише гадно!
- Не е проблем това, ще проветриме!
Комарник на прозореца е сложен.
А Роси днес у нас ще приютиме,
да легне на диван ще ѝ предложим!
Росица с пълно гърло тук засмя се,
усетила, че вече диша леко.
Смехът ѝ бързо заглуши двугласа
на двойника неканен у човека.

* * *

Денят, започнал с грижи и тревоги,
успокои на ритъма си пулса.
Момчил напазарува, даже смогна
в беседката да сготви нещо вкусно.
И стаята ѝ съвестно почисти,
така, че тя бижу да се почувства.
Цветята вън, ухание разлистили,
сам въздухът целуна с плахи устни.
- Почина ли си гостенката болна?
Лекарства трябва пак след час да пие -
Момчил отправи поглед благ, доволен.
Не се опита радостта да скрие.
- В беседката е станало прохладно.
Не е горещо, облаци се струпват.
Там чака ни нас блюдото грамадно,
а за десерт аз сладолед съм купил.
- Не ти помогхах, тате... - с глас виновен
над книгата Полина в миг се включи.
- Четях и кака Роси аз основно
наглеждах – криза пак да не получи.
Обгрижвана до днес така Росица
не помнеше изобщо да е била.
От блясъка на нейните зеници
Момчил отпи душевна мъжка сила.
Навън повя духът на бриза морски,
погали ги невинно и приятно.
Далече от очи и клюки хорски,
бълбукаше у тях сърцето лятно.
Хазяинът единствено погледна
към шумната беседка любопитно,
разбрал, че е инстанция последна,
следяща как морал се спазва стриктно.