автор: mocca

по ощавените кожи
ги познавам. ходя
по зачатъците
на бръчките им.
зъбите им са жълти.
в главите им
е постлана шума,
върху която ръми.
а аз съм тяхната анимационна пролет.
не говоря.
и не се усмихвам
тук нещата не почват с целувка.
събличаме се самостоятелно.
след това той трябва да дойде
до канапето и се възползва,
а аз да затворя прозрачни клепачи
.
само така само така така само
.
самотата лази по гърдите ми.
краката ми.
спира се над слабините.
и смуче.
и изпълва с език всички вдлъбнатини.
те не реагират.
старците са свикване
-то ми ми с изкачването нагоре
по алеята на бръчките.
от което тръгвам.
и към което се връщам.
дете с бели коси.
без зъби фъфлещо.
но всичкознаещо.