автор: Albatros

... когато остарея – и когато нахълтам в твоя спомен някой ден,
във крайчеца на мъжкото ми лято дали ще спреш на пейката до мен,
случайница, слетяла – тъй красива, в последните ми утринни роси! –
със роклицата, дето ти отива, с две панделки във своите коси,
отново да се видя из Всемира! – как с теб във звездни стихове летя,
ще черпиш ли с любимата ми бира, или не помниш, май, коя бе тя? –

дали ще милнеш с топлите си пръсти снежеца в чорлавата ми брада,
или слепецът в мен ще се прекръсти, когато чуе тихото ти: – Да! –
да бъда твой, да бъдеш с мен до края – и Бог към нас да бъде милостив,
да ни отвори портите на Рая, поне додето още дишам – жив,
пък може да се смъкнем и на кея? – да разпилеем гларусите с вик,
когато нявга адски остарея – един, заспал на пейката, старик...