автор: yotovava

Потеглям вече към портала,
зад който няма плач и скръб.
Каквото можех – съм изпяла,
не мъкна нищичко на гръб.
Но спомените – кой ли знае? –
дали ще съпроводят мен?
Какво тогава ще е Раят,
не помня ли какво е ден,
ако забравя как се раждат
безсънни стихове в зори
и непосилната си жажда,
която в пазва дълго крих?
И що е вечност, щом не носи
следа от светлия ми смях,
от дъхавите сенокоси
в чиито скути нявга спях?
Безброй въпроси ме преследват,
а смисълът остава там,
где тъмното е непрогледно
и си безкрайно, безнадеждно сам.