автор: ina_krein

(декември 2019 г.)
Денят бързаше, препускайки с бясна скорост между отчаянието и надеждата. Арсов спореше с професори – никой не поемаше отговорност по случая, докато не излезе скенера. Сърцето му се стягаше в лоши предчувствия, но не смееше да покаже и най-малка тревога пред Барие. Тя очакваше от него да извърши чудо, а той не искаше да я разочарова. Като лекар осъзнаваше колко сериозна е ситуацията, като влюбен мъж отказваше да приеме действителността. Или така искаше да забрави горещата Мария?
Седяха привечер в парка с момичето от Родопите. По клоните на дърветата все още имаше жълти листа, макар да бе декември. Гледаха тичащите деца. Емануил държеше ръката ѝ. Колко малко сила усещаше в нея, колко студена и слаба бе. Щеше ли да издържи битката с болестта? Девойката сякаш бе на километри от него. А той къде беше мислено?
Тази сутрин звъня на Мария. Не вдигна. Играеше ли си с него? Или беше в беда?
Подкрепата бе нищо, ако болният откажеше да се бори. Битката бе негова и той бе сам срещу болестта. Нямаше значение кой го подкрепя. Болният бе сам срещу рака – усещаше ледения дъх на смъртта до сърцето си и ако не събереше сила и кураж, никой друг не бе в състояние да му го даде. Омразата също бе сила за болния обаче. За жалост.
- Да отидем до сладкарница „Малинка“? – внезапно наруши мълчанието Док.
- Как? Нали не трябва да ям сладко? – погледна го учудено Барие. Приличаше на ангел, слязъл от стената на църква - невинна, безпомощна, красива и светла, но далечна.
- Една паста няма да промени нещата – отвърна Емануил. – Като излезе скенерът, ще решим с какво ще те храним.
Мъжът не забеляза искрицата омраза, проблеснала между сълзите на девойката. Тя не искаше друг да определя съдбата ѝ; да решава какво да яде, колко да спи, как да живее.
Малката сладкарница бе сгушена между високите блокове до шумния булевард. Домашно приготвените сладкиши бяха винаги пресни и на ниски цени. Знаеше мястото от студентските години. Много пъти една от продавачките го бе спасявала от глад, давайки му безплатно чай и паста с усмивка и нелепото обяснение, че точно днес има повод да почерпи и е избрала него. Жената бе възрастна и младежът не предполагаше, че може да е изпитвала чувства към него. Не се замисляше тогава, бе гладен, изяждаше бързо сладкиша и излизаше навън, за да заглуши чувството на вина. И сега изпитваше същото. Струваше му се, че изневерява на Мария, докато се грижи за Барие. Но той и дъщерята на Железния дори не бяха имали истинска връзка. Поне така мислеше до момента, в който я изгуби. Оттогава му липсваше и ту ѝ бе сърдит, ту искаше да я целува всяка вечер до разтопяване.
Възрастната жена с руси коси беше на смяна. Усмихна се, щом ги видя. Веднага позна Емануил и се изчерви. За да скрие смущението си, оправи няколко пъти бретона си.
- Кажи ми, че е твоето момиче? – прошепна, докато слагаше в две чинийки от прочутата им шоколадова паста, с допълнителна топка сладолед отстрани - безплатно.
Той кимна и с девойката излязоха да седнат отвън. Вятърът бе хладен, но слънцето грееше приятно. На ъгъла се пресичаха няколко улици и въздухът беше свеж, истинска благодат в слънчевия декемврийски следобед. Облаците Гръм и Тряс пиеха светлина бавно, като чай, а после скачаха като деца по клоните на високите дървета наоколо.
- Какво ще стане с мен? – попита обвиняващо Барие, без да докосва своя сладкиш.
-Какво ще стане с нас? – поправи я младият мъж, изучаващ лицето ѝ.
Тя го погледна враждебно. Очите ѝ бяха пълни с детски страх и плаха надежда в чудо, което искаше да се случи. В същото време у нея се надигаше съпротива срещу опита му да влезе в живота ѝ, без да я пита, сякаш тя му се полага, защото е лекар и ѝ помага.
Страхът сграбчи в ледена хватка сърцето му, почувствал студенината в погледа ѝ, но се овладя и с уверен глас заяви, опитвайки се да звучи меко и спокойно:
- След операцията бързо ще се възстановиш и ще живеем дълго и щастливо.
- Кой ти дава право да решаваш вместо мен? – с укор възрази тя и сведе очи.
- Съдбата – увери я Емануил и млъкна, защото гърлото му се напълни с пясък.
На другия ден болницата ги посрещна притихнала. Отделението беше спокойно, дори имаше свободни легла. Който нямаше спешна нужда от доктор, бе запрашил да празнува отрано. Който можеше да изчака, бе отложил за пролетта. Само такива като тях бързаха, опитвайки се да изпреварят злото. Третата ходеше между болните на пръсти.
Гарванът подскачаше от клон на клон притеснен. Вятърът беше се укротил накрая.
Щом влязоха при Цонева, изтръпнаха. Тя бе сериозна, покани ги да седнат и още преди да заговори, доктор Арсов прочете мислите ѝ.
- Голям тумор с разсейки, веднага трябва да се оперира.
Барие се разплака. Цонева свали очилата си. Освен лекар, беше и майка.
- Можете да опитате с новия исландски медикамент. – предложи отново тя. – Рискът е голям. Ако туморът не се смали, а продължи да расте, времето, което ще изгубите, вече ще бъде фатално. Но ако се свие, шансът за излекуване е много голям.
- Може ли да поговорим с доктор Бенев? – попита със сухи устни Арсов.
Цонева кимна. След това излезе тактично от кабинета. Решението бе в техните ръце, но и в тези на двете мории, стоящи от двете страни на прозореца. Почти не дишаха, чакайки да чуят какво ще каже специалистът за новия медикамент. Всяка от тях искаше да спечели дуела за душата на Барие, който си бяха обявили. Но не всичко зависеше и от тях. Усещаха присъствието на Третата. И това ги плашеше. Бенев също. Бе костелив орех.
Медикът влезе спокоен, с ведра усмивка. Нисък, слаб, а сякаш зае половината стая. Излъчваше увереност, която смути Черната мория. С този бе имала вече сблъсък. Трудно измъкваше душа от ръцете му. Може би сега щеше да победи. Ако не бе предателското трепване, което я заливаше всеки път, щом погледнеше в очите Арсов. Започна да навива нервно къдрица на пръста си. Заслуша се в разговорите между лекарите и се намръщи.
-Запознат съм със случая. – заяви докторът след сърдечно здрависване с младия мъж. - Предлагам инжектиране директно в тумора, започвайки не от серия нула, а от едно. Ще редуваме 1-2-1-2-1-2-2-1-2-1-0. Ще ни бъде нужен месец или два - да разберем дали действа. Трябва да приемете, че може и да не се получи. Лекарството е експериментално. При пациенти със стабилна психика действа бързо и положително. При отчаяни и депресирани болни почти не действа. Засега все още не знаем защо.
- Ако подейства? - попита Емануил, макар да знаеше какво ще му отговори лекарят.
- Ако подейства – за месец-два туморът ще се смали, разсейките почти ще изчезнат, ще бъде възможно пълно изчистване и запазване на гърдата. Все повече колеги по света прилагат първо химиотерапия, а след това оперират. Новият медикамент е алтернатива. След нея хирургът има по-голям шанс да спаси болния.
- А после? – попита уплашено Барие.
- После – спокойно изговори Бенев, сякаш съобщаваше прогноза за времето – няколко серии медикамент по схема, арт терапия и за няколко години нещата ще бъдат почти каквито са били.
- Почти? – прошепна отчаяно момичето и погледна Емануил враждебно.
-Тялото вече няма да бъде същото. Важното е да го спасим. Още е рано да се откажете от хубавите неща, които ви предстоят в живота. Много млада сте за поражение.
- А ако откажа? – поинтересува се Барие. В този миг ѝ се искаше да е мъртва.
- В момента операция значи да режем всичко. Вие решавате. – възрастният лекар замълча, оставяйки възможност на пациентката да направи бързо своя избор сама.
Очите му се вгледаха в прозореца гневно. Черната мория изтръпна - нима я виждаше? Явно усещаше нейния дъх, защото се обърна с гръб и сложи ръце на кръста.
- Предлагам да започнем веднага - схемата ще бъде плаваща – в зависимост от състоянието на пациентката. Ще я наблюдаваме и ще решаваме каква дозировка от препарата да инжектираме – спокойно, сякаш говореше за прием на бонбони, продължи Бенев. Черната мория се намръщи недоволно. Този проклет лекар ѝ пречеше отдавна.
- Кои ние? – попита Арсов. Усещаше, че вълната на отговорността ще се сгромоляса върху него. Можеше да го потопи, удави или размаже в скалите преди брега.
- Аз и вие, колега – спокойно отговори Бенев. – Става дума за вашата бъдеща съпруга, нали? Поне така ме информираха. Редно е да поемете съдбата ѝ в свои ръце.
Студена пот изби по ръцете на Док. Да беше тук сега доктор Георгиев! Но не беше! Трябваше сам да реши съдбата на Барие. Ако нещата не станеха, както очакваха, как щеше да живее с чувството за вина? Погледна към прозореца и видя светулково петно в горния ъгъл. Нима онова странно говорещо нещо бе тук? Енергийна прегръдка потвърди неговото предположение. А Мария? Не можеше да се откаже от нея. Барие го гледаше с неприязън.
- Трябва ли да остане в болница, докато провеждаме лечението? – попита Емануил, за да отпъди отново мисълта за дъщерята на бай Страхил, която уж не обичаше.
-Не е необходимо. Вкъщи ще се чувства по-добре. Винаги може да постъпи в отделението при нужда. За съпругата на колега ще намерим място.
Трябваше да реши веднага. Обърна се към Барие. Плачеше. По-лесно бе да реши за себе си. Погледна Бенев. Очите му бяха като неговите. Какво ставаше? Благия, Бенев, той самият? Защо имаха еднакви очи? И нещо общо в съдбата си – преследваше ги безкъсметие в любовта. Бенев също беше ерген. Мория ли им пречеше? Пак пълна каша!
Пътуваха с автобус 72 към „Редута“. Емануил стискаше две кутии от препарата „МД“ в плик с индивидуални игли и спринцовки. Ръката на Барие върху червената рокля изглеждаше прозрачна. Добре, че лекарството не се инжектираше венозно. Не му се мислеше, ако трябваше да хваща вена – бяха тънички като паяжина и ту се губеха, ту се показваха, колкото да му се оплезят. Още не бе върнал иконката на майка си, а трябваше.
- Искаш ли сладолед? – внезапно го попита родопчанката, докато слизаха на спирката. Може би трябваше да бъде по-мила с лекаря, който се опитваше да я спаси.
- След като поседим малко в църквата – заяви той и я хвана нежно за ръката, но тя я отдръпна бързо. – Ще купим с подсладител – обясни ѝ лекарят като на дете.
- Попитах дали искаш ти – натърти тя раздразнено. – Аз няма да вляза в църквата. Иди сам.
Емануил я остави на пейката до чешмата пред храма. Влезе в хладното помещение. Пред иконата на Свети Арахангел Михаил се въртеше като пумпал възрастна жена, шепнеща уверено:
- Те не знаят, че ти можеш всичко. Кажи им, преди да е станало късно. Те не знаят, че можеш всичко, кажи им, – ти можеш всичко, кажи им…
Лекарят запали свещ, застана в центъра на пресичащите се лъчи, точно под красивия полилей и мислено повтори думите на лудата жена, която може би виждаше чудото. Тя се приближи към него, заклати глава като часовник и му прошепна:
- Той може всичко, ти трябва да знаеш, да се смириш, да платиш…
Док не разбираше, но усещаше, че думите се сляха с душата му и ги повтори като насън. Това за цената и плащането го смрази, всичко на този свят се плащаше. Бе готов.
Черната и Бялата мория стояха от двете страни на младия мъж и трепереха. И те щяха да платят жестока цена заради любовта си към него, или по-скоро към онзи, когото вече е бил, а те едва не погубиха, състезавайки се в безсмислен дуел за душата му.
Вечерта уморена се отпусна в златните прегръдки на дърветата. Декември бе милостив – топъл, ласкав. Листата все още красяха клоните, за радост на Грациела. От тях тя си правеше венци, шапки, поли. Обичаше да танцува и да хвърля букети от листа весело.
Емануил направи първата инжекция на родопчанката и застана на терасата, загледан в парка. Залязващото слънце се отразяваше в кръста на храма, който просветваше като спасителен фар в морето от отчаяние. Ако психиката на Барие се окажеше слаба, нямаше шанс. И друго бе видял в своята кратка лекарска практика – болни от рак се изпълваха с омраза към близки хора. С нея щеше ли да стане така? Отново скала на пътя?
- Какво ще правим? – попита Черната мория сестра си, когато Емануил заспа.
- Знаеш, че всичко зависи от Третата.
-Третата – гневно извика Черната. – Защо винаги трябва да зависим от нея?
- Защото такава е съдбата ни.
- Какво ще стане, ако не се съобразим този път?
- Ще ни унищожи… - тихо прошепна Бялата. – Знаеш какво стана преди.
- Тогава човечеството ще бъде оставено само на себе си, без компас в бурята.
- Всеки получава, каквото заслужава – сложи ръка на сърцето си Бялата.
- Какво ще заслужиш ти? Сърцето на Емануил? Вярваш ли, че ще ти го дам?
- Неговото сърце не е нито мое, нито твое. Ние само го предпазваме от грешки.
-Ще видим - стисна устни Черната мория и отлетя с гарвана към планината.
Арсов знаеше, че трябва да издържи на интригите. В отделението конкуренцията бе смазваща. Сякаш го бяха пуснали в басейн с гладни акули. Всъщност какво толкова можеше да се случи? Вече беше преживял мъките на селския доктор, едва ли можеше нещо по-страшно да има като медицински случаи. Виж, лицемерието и интригите…
Черната мория се подсмихна, а Бялата сложи ръка на рамото младия мъж. Душата му имаше нужда от сила. И помощ за битките. Третата мория като малка светулка чакаше.
Седма хирургия – прославеното гнездо на оси. Колегите му безспорно бяха добри специалисти. Но и той бе видял това-онова. Едва бе постъпил, а мислеше колко ще издържи. Барие трябваше да се оправи. После щеше да види накъде ще го отвее вятърът. Или глупавото му сърце. Мария не излизаше от мислите му. Само телефонните разговори с нея не му стигаха. Искаше да се повтарят пак и пак горещите им сладки нощи отпреди.
В коридора, до стаята на лекарите, видя обява за семинар във Вършец. Хубав хотел, басейни с естествено топла минерална вода. Лектори от Унгария, Литва и Исландия. „Арт терапията – безценен помощник при химиотерапия“ – темата беше идеална. Можеше да отиде. Ако Бенев се съгласеше да инжектира Барие през тези дни. Може би тя щеше да престане да го мрази, ако се отдалечи от нея за известно време. Док се нуждаеше от отдих.
Денят го завъртя и следобед не усещаше краката си. Звъня няколко пъти на Барие. Запита се влюбен ли беше, или красотата и отчаянието на младото момиче го караха да иска да бъде герой в очите ѝ? Тази предателска мисъл няколко пъти се промъкна в главата му, но той успя да я прогони временно. Мария му беше звъняла днес. Най-после надежда.
- Проблем в 305 стая! - извика сестрата и Емануил хукна натам.
Пациентката крещеше. Той бързо спря системите и нареди проверка на някои основни показатели. Дежурната лаборантка дойде след минути. С колегата Бенев обсъдиха ситуацията и смениха част от лекарствата. Жената видимо се успокои, но подозрението на младия лекар, че диагнозата е сгрешена или има проблем в отчитането на показатели, остана. Трябваше да напише рапорт и да информира шефа си. Или да мълчи?
Преди да си тръгне, пак провери състоянието на болната. Беше спокойна, дори се опита да се усмихне с посинели устни.
- Докторе, ще доживея ли до сутринта? – попита го с надежда тя.
- Обещавам ти – отговори уверено Арсов. – Всичко ще бъде наред.
Болната го погледна с недоверие. Много млад ѝ се стори докторът. Дали не грешеше, че му оказа доверие? А медикът заяви закачливо:
- Ако утре сутринта станеш от леглото, обещавам ти страхотен подарък.
Жената се усмихна:
- Ще танцуваме танго?
- Ще танцуваме – обеща Док. – Събирай сили за него, защото съм ужасен танцьор.
Седеше в автобуса и мислеше. Болестта променяше Барие и нейното отношение към него. Кариерата му бе важната част от живота му, но дали беше най-важната? Дали лекарството щеше да подейства; дали с майка му щяха да станат истински майка и син и дали нямаше да се върне отново на село? Последната му мисъл бе свързана с онова, което ставаше в Китай. Приближаваше страшно бедствие, а тук никой не беше готов за него. Българите както винаги мислеха, че ще ги пропусне. Само че този път – нямаше.
Докато гледаше разсеяно навън, отново видя светулката на прозореца. Усети, че тази нощ непознатият глас щеше да дойде пак. Изпита тревога какъв казус му бе подготвила. Друг ребус обаче бе по-важен – как да заживее отделно, но близо до майка си.
След няколко неуспешни опита да накара Барие да се разходят, реши да поработи. Зарови се в интернет и изчете официални мнения за експерименталния „МД“. Всички бяха положителни. Мнението на Елена се потвърждаваше. Ключова бе комбинация от чисти храна, вода, въздух. Трябваше да върне Барие в Родопите. Да я пусне да отлети свободно.
Унасяше се, когато видя светулката в стаята. Тя се местеше бавно, докато спря пред него. Сияеше като малко слънчево пламъче, от което почувства спокойствие.
- Уморен съм да решавам казуси – вместо „здравей“ проговори Емануил.
- Казусът е много кратък – отговори топло гласът. – Един мъж е влюбен в жена. Тя обаче разбира, че няма да бъде щастлива с него - прекалено различни са. Той ще я пусне ли да си тръгне, или ще я притисне да остане от чувство на благодарност към него?
- Ще я пусне, ако я обича. Сега аз имам въпрос – коя си ти?
- Аз съм ти – отговори още по-тихо гласът. – Скоро ще се разделим завинаги.
Емануил щракна лампата, взе тефтера и записа: „Когато въпросите са повече от отговорите, попитай душата си.“ Сънят му бе странен - стоеше сред равнина, а до него - три женски лица. Изпращаха го напът. Нямаха тела, а светлинна аура. Той ги познаваше и те го познаваха. Загадката го караше да иска да се събуди, ала не можеше. А вятърът повтаряше: „Мария, Мария…“ Облаците подемаха името и го разтваряха в кадифето на нощта бавно. Спомените за нея го прегръщаха страстно и мъжът я искаше до полуда.
Вечерта разгърна своята пелерина, покривайки света. Таласъмът Герчо сгъваше и разгъваше една риза. Гръм и Тряс тъкмо бяха заспали, а Грациела плетеше венец от есенни листа. Майката на Док спеше неспокойно, а Черната мория се разхождаше с гарвана на рамо в парка. Мислеше за Бенев. Пак се изпречи на пътя ѝ. Беше гневна.
Бялата мория седна на леглото на Барие. Вгледа се в красивия ѝ профил.
-Искам да бъдеш щастлива, но трябва да избера вместо теб. Можеш да бъдеш - без Емануил. Или да умреш в ръцете му. Да ти дам щастие или да те отстъпя на Смъртта?
Третата мория слушаше смръщено. Не ѝ харесваше дилемата на Бялата сестра, но и тя би постъпила така. Барие трябваше да се върне в Родопите. А Емануил – в селото.
Споменът от миналото като вихър прегърна душата ѝ. Пожарът бе обхванал къщата и нямаше как да се угаси. Тя извика облаците Гръм и Тряс да изсипят обилен дъжд, но те вече бяха валяли днес и нямаше откъде да вземат вода. Поиска помощ от мъглата, но и тя беше далеч. Домът гореше и гредите падаха, а нейният Емануил се върна в горящия дом, за да спаси бебето. Тя си проправи път през дима и му осигури коридор. Пламъците обхванаха всичко и нямаше път назад. Тогава го прегърна с крилете си и тръгна през пламъка. Двете ѝ сестри чакаха вън – огънят би ги убил. Ала беше избухнал заради тях – искаха да вземат детето, а после – мъжа. Бебето беше ангелска душа, сираче без баща.
Когато Манол се показа с детето навън, Черната и Бялата протегнаха ръце – едната към детето, другата – към мъжа. Тогава Третата разбра, че трябва да се пребори за двамата. Скри детето и мъжа в крилете си, обгорели от огъня, завъртя се със силата на безкрайността и стовари горящи греди върху сестрите си. После положи на земята Манол и малкото дете, вдъхна им дъх от дъха си и когато за тях нямаше опасност вече, отлетя.
Дуелът за Барие и душата на младия доктор не беше завършил. Черната мория искаше душата на момичето, а Бялата – тази на мъжа. Само огънят можеше отново да ги спаси. Третата мория беше готова да брани Емануил Арсов дори ако трябваше да пожертва друга душа вместо неговата. Нима беше по-различна от земна влюбена жена?