автор: yotovava

Аз отдавна си казвах: – Не влизай във празната къща.
Тя се храни с души на скиталци и клети бездомници.
Капе залезът – сякаш свещици припламват в прозореца.
И след мръкнало често дъждът като гост се завръща.

Не нощувай сред прашния спомен за дом и стопани.
Още стенат стените и вбесяващо столът прискърцва.
На пирона провесена пъстрата бабина кърпа,
сякаш знаме, развява поръбки – отколе продрани.

Не разравяй огнището, нека да спи пепелта му –
да сънува как някой във скута му бъдник разгаря,
как ухае на мед, на канела, на бърза цигара,

в полунощ как луната блещука сред топка кристали,
и сребрее следата на охлювче в сухата бара –
към света, в който мъртвите с живите не разговарят.