автор: lubara

Само на това място не мислех, че ще го срещна. Пушеше цигара пред Народния театър, вече щяхме да влизаме за представлението. Времето беше хубаво, как не се изсипа в тези часове отново дъжд, не знам…
Години идваше при мен в книжарницата. Обаждаше се често и по телефона, винаги започваше с въпроса „ Имате ли нови книги“. Беше завършил Богословия, но не работеше, техните имаха малък бизнес и той им се мотаеше в краката, колкото да се каже, че не е безполезен. Нисък, с къса коса и румени бузи. Много уважителен и твърде стеснителен. Един ден му казах, ти само богословски книги ли четеш, да не би нещо да си се объркал във вярата си. И тогава той ми отговори нещо, което силно ме учуди.
- Нямате ли някое момиче да ме запознаете, искам да се оженя. Искам да съм свещеник, а затова трябва да съм семеен.
Понякога ме питаше по телефона как е времето в Търново, живееше наблизо извън града. Да си носи ли чадър, ще има ли буря, много ли е студено, за да си вземе и топла дреха. Купуваше си малки книжки, дълго ги разглеждаше преди да си преброи стотинките и да ги купи. Но ми плащаше винаги навреме.
Вече близо четири години престана да идва. Понякога ми липсваше наивната му усмивка и странните въпроси. Може би се е задомил, или кой знае…
Поговорихме малко пред театъра. Позна ме, разбира се. Не разбрах сам ли е, когато ме попита хубава ли е пиесата.
- Ами ще кажа, когато я изгледам- така му отговорих.
- И аз съм дошъл, за да видя тези популярни столични артисти- каза ми той и се озърна къде да си пусне фаса. Не знаех, че пуши.
Вече влизах през голямата врата на достолепната сграда във фоайето, когато ме застигна тънкия му глас.
- А имате ли нови книги?
Кой знае, може отново да се появи в книжарницата и да стане предишния ми клиент, на който бъдещето, а и дори настоящето не са ми съвсем ясни.

01.06.2023.
Любомир Николов