автор: Patrizzia

То някъде живее, там, където,
далечен спомен паметта бразди,
с хвърчило денем литва, до небето,
говори нощем с ярките звезди.

Не знае за компютри и таблети,
ала е любознателно дете,
до късно нощем лампата му свети
и тайничко от майка си чете.

Очуканото радио му свири,
дори когато то отдавна спи,
сънуващо безкрайните шпалири,
на рано нацъфтелите липи.

Записва си в окъсана тетрадка,
светулков пламък, песен на щурче,
денят е дълъг, а нощта е кратка,
по иначе и времето тече.

Как искам да се върна в дните сини
и спомените мъничко болят,
разбрах след всички минали години –
не за мене възрастния свят.