автор: Patrizzia

Седя си и мечтая си за лято,
за люляци, светулки и запял
захласнат славей. Свива се от жал,
сърцето ми, че време непознато,

в което жив си, а не си живял.
и болно е, и хромо, и сакато,
със себе си се бориш, докогато,
не те погълне лепкавата кал.

Виниш се всяка нощ, че не опази,
светулковия пламък треперлив
и щурчовата песен – на талази.

Написваш стих болезнен и в курсив,
от мъка. И си същата, онази,
светът и той е същият. Красив.