автор: yotovava

Мракът ме разнищи – знаех, че те има –
празно пепелище – подир тежка зима,
дълго те очаквах – да се запозная
с тежките ти крачки в тъмната ми стая,
да ме полюлееш – в грубите си шепи,
ден или неделя – колко трае шепот,
който си преглъщал – сухо и на залци
в сумрачната къща, приютила залез.
Тихо е, но свиквам – думите изтляха.
Трудно се обиква сянката на вятър.
Бавно се превръщам в корен от тинтява.
Никой не прегръща – ако не остава.