автор: pavlinag

Минал си в другата фаза – фазата на цинизма.
Не е моя работа да те соча с пръст.
Всички ние навярно натам бихме отишли,
ако срещахме толкова много препятствия по своя път.

Изпаднал си в състояние на безчувственост
и не усещаш сърцето на човека до теб как тупти.
Нито ласката, нито премеждието ще накарат
по лицето ти мускул да трепне, камо ли да се просълзиш.

Прекрачил си в измерение, във което
други хора като че ли няма край теб.
И озъбено риташ към света. И си сам, и страдаш
без близки, без познати, без снимки и без мечта.

Боли ме за теб, скъпи приятелю,
че от толкова много жестокост си се сломил,
че не виждаш в света любовта и приятелството,
че си престанал към хората да се стремиш.

И се страхувам - и аз ли след време
ще престана да чувствам със сетивата си този свят,
ще се вкопча в отвъдното, в мистиката, фантазията,
в гордостта, в самотата?

Лечим ли е емоционалният глад?