автор: Albatros

...когато тялото не иска,
но мисълта все тъй си ще,
отново турям бяла ризка
и ставам същото дете –
с джоб лимки, прашка и фенерче,
със кукичка за риболов,
скрит в маминото пенкилерче,
за подвизи съм пак готов,
летя с кварталните хлапета
през парка – с летните кънки,
и – нищо общо със поета,
с разхлопаните му дъски,
зеници светли ококорил,
се хвърлям в своя див април,
кълна се! – всичко бих повторил
и всичко лошо бих простил,
захапал ябълката сочна
или филия с мармалад,
нима животът пак започва
да ме извърта в Рай и Ад?
Нима и теб страхът пред риска
безжалостно ще те смете? –
когато тялото ти иска,
но вече мисълта не ще.