автор: Oldman

Вече стягаме багажа.
Всеки стяга своя.
Вела си бохчите тъпче,
аз подреждам моя.

Гледам да не прекалявам,
че ще стане свръхбагаж.
Пари няма да им давам.
Туй за мен е чист шантаж!

И на малко аз кандисах:
- куфарче и две бохчи.
Куфарчето боядисах,
отдалече да личи.

С него влязох във казарма,
то за мен е спомен скъп.
(Войниклъка всеки помни,
колкото и да е тъп).

Тейко ми с мерак скова го
и на мен го подари.
Кàза ми: - Вземи го сине
и пак с него се върни.

Като се за път застягах,
си приготвих и дисага.
В нея пък багажа ръчен
смятам да редя и слагам.

Ще си взема инструменти –
тиксо, тел и керпеден.
Ако счупят самолета,
сигур ще опрат до мен.

Във бохчите Вела сложи
своя момински чеиз.
Акъл женски, толкоз може.
Да го наречем – Каприз!

Де в Америка ще носи
вълнения си фустан?
Ще изглежда всред тълпата
кат’ плашило във бостан.

После, във бохча по-малка
стегна ръчния багаж:
бахур, две кила сланина
и ракия – за кураж.

Чувам я как си говори
и сумти под нос доволна:
- Няма да умреме гладни,
ероплана ако падне!

- Щото, тези в ероплана,
знам, че няма да се минат.
Скрънзи са, така съм чула,
Скрънзи са, та чак се кинат!

- Тѐ така у нас гощават
непоканените гости.
Два-три залъка им дават,
колкото за „Бог да прòсти“.

- Ние си ядеме яко,
поне като за двамина.
Язе тъй съм натрупàла
тези сто кила сланина.

Чувàла съм, че „храната
била правела борбата“,
тъй мърмореше си Вела,
яко тъпчейки бохчата...

Отминават дни последни.
Тъна в мисли жални:
- Толкоз баджанаци тука!
Не са и нахални.

Всеки своето си взема,
никой не завижда.
Но на този живот хубав
краят му се вижда.

Кой ще ни познава тамо
и кой ще ми рекне:
- Сѐдни баджо на ракийка,
пиле ще разчекне?

Па си кажем блага дума,
може да се сбием.
Но това във краен случай,
ако се напием.

И на Вела ѝ е мъчно.
Чоглаво ѝ става,
като си помисли само
тук какво оставя.

Тежка ѝ е таз раздяла.
Просто, жива мъка.
Почти с всички е преспала.
Предстои разлъка!

И си мисли тъжно Вела:
Преди да замине,
ще обиколи селòто,
връзките да скине.

Нейните добри познати
ще я изпроводят.
Тоя-оня, за последно
пък ще я онодят.

Нали си е душа блага,
няма да откаже.
Тоя-оня като нищо
може да намаже.

Ще поръчат да им пише,
колетче да прати,
че едва издържат вече
с тези си заплати.

Пък и друг проблем ни мъчи:
ракията свършва.
А когато тя привърши,
Ковида ще ни довърши.

Това бяха, общо взето
нашите гайлета.
Пука ни, че ни разнасят
по всички кьошета.

Ние твърдо сме решили:
- Бегаме в чужбина!
Мащеха за нас е вече
нашата Родина...

Тѐ така стоят нещата
у нашето село.
Дните свършват.
Заминават Гелето и Вела...

28 Окт. 2022 г., София