автор: Albatros

... дали е от безсмислените дни, в които пропилях торби с надежди,
вървя в руини прашни съсипни, останали след мен из дните прежни,
надире – там, над птичите бърда! – се ветролеят светлите ми ризи,
цял век си гладя бялата брада, редя години – в стихчета – на низи,
заключи се Вълшебникът Сезам! – дори една жълтица ми не даде,

кого нахраних с думи, аз не знам, но с тях се мая сам, пиян и гладен,
и – онова, което предстои, а то са пропасти със ледни преспи,
не го рисувах с розови бои – и го изпях в най-честните си песни,
нали сме всички Божии деца, и аз – печален Син на Стиховея –
изпращам ви последните слънца, с които ми остана да живея.