автор: snejenbor

Какво че ме пречупихте отново, какво, че ме гарнирахте със жлъч,
душата ми защо разнищвате, та тя е светла като лъч?
Във сянката се ще се свия, смразена и прекършена без дъх.
Греба със шепи, жадно пия от римите ви ведър лъх.
Опива ме червеното мушкато, ежлето, паяче, жужящата пчела,
как смуче зрънцето налято, метличини, сред тръни и жита.
Как искам всички да сме в бяло, прегръщайки се, сред цветя,
с любов , в усмивка разцъфтяло , дете играещо в пръстта.
Ненавист завист и омраза да стъпчем тези зли неща
с обич, дребен жест, я изненада , зарадвай нечия душа!
Та тук, на този свят сме тъй за кратко и скоро вятърът на времето ще ни смете,
защо да не живеем мирно кротко, щурмува влакът, дните ни краде.
Не искам да усещам времето, превива ме о, плачеща върба
и кротвам на кравайче свито, далеч от шум, сплетни и суета.
Цвят овяхнал съм, съсухрен, брулен смачкан във калта,
филм, Бетовен , мак разхвърлян сред поле във резеда.