автор: Albatros

... в горчивото пладне на моя живот,
поседнал на прага на дългата зима,
разглеждам в албумите челяд и род –
и става ми светло, че, все пак, ме има,
от снимките гледа ме моят баща,
балдъзи, етърви, чинайки и лели,
и – ако случайност събра ни в света,
случайно ли заедно с тях сме живели? –
дали ще си спомнят за мен въобще,

тъй както лицата им вече не помня,
а нявга лицето ми миеха те
с водица от простата мамина стомна,
нима се разминахме страшно – така,
че никой не идва с лопатка за огън? –
и – нито: – Здравейте! – сега да река,
пък няма кому да прошепна и: – Сбогом!
От късчето баничка с бабин локум
душата ми сякаш полита над бездна...

Събрани мълчания в прашен албум,
във който – вторачен, и аз ще изчезна.