автор: ina_krein

В понеделник сутринта новината обиколи три пъти селото и се запря задъхана в големия камък на площадчето. Монката, правнукът на дядо Манол, току-що бе завършил медицина. И си идваше доктор у дома. От вълнение и възторг котките размахаха опашки като приветствени знамена, а кучетата се отъркаляха в песъчливите улици няколко пъти.
Бялата и Черната мория измиха лицата си на уличната чешма, построена преди векове върху естествен извор, и зачакаха появата на младока трепетно.
В понеделник сутринта новината обиколи три пъти селото и се запря задъхана в големия камък на площадчето. Монката, правнукът на дядо Манол, току-що бе завършил медицина. И си идваше доктор у дома. От вълнение и възторг котките размахаха опашки като приветствени знамена, а кучетата се отъркаляха в песъчливите улици няколко пъти.
Бялата и Черната мория измиха лицата си на уличната чешма, построена преди векове върху естествен извор, и зачакаха появата на младока трепетно. Нямаха търпение да видят какво се е пръкнало от довчерашното хлапе и дали прилича на прадядо си.
Във вторник самият Монка пристигна цял-целеничък в здравната служба. Селото се изсипа като великденски сняг на площада – да го види с очите си и да въздъхне с облекчение. Нямаше лъжа, нито измама. Имаха си доктор, и то не какъв да е, а внукът на най-умния човек в селото, правнук на оня Манол, дето се говореше, че бил обичан не от кого да е, а от самата Трета мория, което означаваше само едно – имаха златен късмет.
Че млад беше докторът, беше, ама ще се научи, успокояваха се хората. Наше момче е, няма да ни прати без време при Свети Петър, надяваха се тайно и се кръстеха.
Дори таласъмът от къщата на Кольо Благия се зарадва искрено. Усещаше той, че с доктора ще се спогодят. Облаците Гръм и Тряс пък така се напиха от щастие, че друснаха едно хоро на небесния мегдан за радост на хората, чакащи дъжд като печалба от търкащи се листчета. Таласъмката Грациела си върза пъстра панделка от полски цветя в косите, дочула новината по вятъра. Беше ѝ дошла до гуша самотата под стария мост до реката. Затова слезе като таен агент в селото, да види с очите си доктора. „Няма да кукувам вечно сама.“, каза си тя и намигна на вятъра, гледащ намръщено цялата шумотевица. „Може и за мен да се намери таласъм по мярка там.“, усмихна се таласъмката и окрилена от тази велика мисъл, зави към площада с танцова стъпка, следвана от бял като сирене гълъб.
В сряда опашката от болни пред кабинета засенчи дори тази за намалени маслини миналия петък. Доктор Арсов преглеждаше, пишеше рецепти, съветваше, даваше нареждания на сестрата и санитарката като същи Наполеон, та всички пациенти благоговейно викнаха в глас: „Аферим, Монка, машшалах, баш като истински доктор си!“, от което на младия лекар се изправи косата и го стегна точно под лъжичката. Усети той, че кръщението му на истински доктор в очите на хората предстои и се чудеше откъде ще дойде мълнията. Пък тя, като всяко нещо от женски род, тресна и хрясна точно когато не очакваше. А един досаден гарван като ОТК стоеше все до прозореца и го гледаше умно.
В четвъртък следобед, изтощен и брадясал, докторът погледна пред кабинета и въздъхна радостно – нямаше никой. Тъкмо да затвори, дръжката на вратата сякаш сама се открехна и влезе баба Елефтера. Лекарят усети студена пот под яката на ризата си – знаеше характера и устата на жената, която седна със скръстени ръце пред него и поглед, вперен в лицето му, сякаш очакваше като Исус да превърне водата във вино.
– Чедо – започна тя бавно, спря, развърза и върза забрадката нервно, после изстреля думите като „дум-дум“ куршум: – В тебе ми е спасението – и замълча заплашително.
Докторът усети мравки по гърба си и за по-голяма сигурност стисна слушалката.
– Трябва – възрастната жена така произнесе думата, че младият лекар преглътна мъчително – да дадеш хапчета на моя Киро. Иначе… – пак замълча за минута. – Ще се хвърля в реката.
Монката мълчеше и чакаше. Жената също не продумваше. А въздухът трептеше.
– Какви хапчета? – накрая събра смелост да попита тихо Емануил, пребледнял.
– Против мъжкарство – още по-тихо отговори жената и пак развърза забрадката си.
Монката се вцепени. Стана и обиколи бюрото – по часовниковата стрелка и обратно. Знаеше характера и на двамата. Ако послушаше баба Елефтера, бай Киро щеше да му види сметката. Ако не я послушаше, отиде му името на доктор. Припомни си думите на стария доктор Георгиев, че лечението е магия и включва задължително лекарства плюс общуване между лекар и пациент. Скъсаше ли се доверието между тях, отиде конят в реката. Името му бе вързано на примка и чакаше доктора да измисли как да го спаси, преди сам да се обеси от глупост. А гарванът го наблюдаваше присмехулно.
– Ела утре сутринта, ще оправя работата – лекарят уж спокойно и уверено изпрати бабата навън, а после седна отчаян на стола. „Защо ми трябваше да уча медицина!“, проклинаше се искрено. – „Да бях станал компютърен специалист, чиста работа!“
След пет минути вратата се отвори с трясък и бай Киро застана в средата на кабинета с ръце на кръста. Висок, жилест, с гъста сива коса, напомняше Крали Марко.
– Оная чума е била тук, ама да знаеш, ще ви извия вратовете и на двамата, само да ми извъртите тоя номер с хапчетата!
Докторът го гледаше намръщено като адвокат на дело, а мъжът продължи:
– Даже искам да ми дадеш такива, да мога повече – и се засмя, намигвайки му. – Каква вдовица е дошла в горната махала! Гражданка, по-млада от нашите чуми и по-либерте – възрастният мъж щракна с пръсти и се завъртя като за сиртаки.
Монката започна да се смее. От нерви, от безсилие, от младост. Внезапно една гениална мисъл се излюпи в главата му като великденско пиленце и го клъвна по средата на мозъка. Лекарят се стресна, погледна към гарвана, кимащ умно на прозореца, и рече:
– Утре вечер ела, ще ти дам специални хапчета – и за да увери мъжа, го потупа по рамото успокояващо, поглеждайки пернатото ОТК на перваза. И то кимаше одобрително.
Среброкосият отвори уста да каже нещо, но замълча, изгледа заплашително доктора и тресна вратата. От звука задрямалата на близкия клон до прозореца таласъмка се изтърколи в тревата, кихна и хукна на разходка из селото да си доподири другарчето.
Цяла нощ младият човек се въртя в леглото като пумпал. На просветляване се сети за стария си колега, който казваше, че всяка лъжа, удължаваща живота на болния, е благословена. „А тази, спасила живота на лекаря, е необходима.“, допълни с ирония Монката и се зави презглава, но не за дълго. Мислите потропваха ръченица в главата му.
Бялата мория кимна съгласна, а Черната се подсмихна многозначително.
Младокът стана, прегледа наличността в спешната си чанта и реши. Насипа витамин С в празно шише от вносно лекарство и го затвори внимателно. Когато баба Елефтера дойде, ѝ го даде с уверението, че е точно каквото трябва. А щом вечерта бай Киро пристигна, му обясни, че хаповете у жена му са тези, които иска. Междувременно мина през къщата на вдовицата, за да я уведоми, че бай Киро ще отиде на другия ден да прегледа дали асмата ѝ е за рязане, като многозначително ѝ намигна. Бялата мория прихна, а Черната повдигна вежди недоволно, но не проговори. А вятърът отлетя на юг.
Събота и неделя младият доктор живя върху живи въглени. Не посмя да отиде дори до селската кръчма, да си вземе поне ядене. В корема му свиреха зурните на девет чалгии, но той лежеше на леглото и единственото, което си мислеше, беше: „Ще ме бъде или няма да ме бъде?“ От прозореца го гледаше черният гарван и мигаше като учен професор.
Отговорът дойде в понеделник сутринта, вързан с панделка и ухилен до уши като зелка. Начело на опашката с болни стоеше баба Елефтера. Държеше в ръце нещо, завито в шарена кърпа. Лекарят изтръпна. Щом влезе в кабинета, тя разви пакета и го погледна с умиление – там се кипреха куп мекички, полети с домашен мед. Тя целуна лекаря благодарно и безмълвна излезе на пръсти. Монката въздъхна и с кеф лапна една мекичка.
Към обяд дойде вдовицата. И тя носеше нещо, завито в хартия. Разви го мълчаливо пред доктора – ароматът на кекс със смокинови резенчета изпълни кабинета. Жената го погледна с обожание и излезе с танцова стъпка без думи. Привечер бай Киро се изтърси в кабинета, изправен като войник, с многозначителна усмивка хлопна на бюрото шише вино и се прокашля авторитетно като депутат. Огледа младока благо, заявявайки гордо:
– Двайсетгодишно, с букет от специални билки – и му намигна съучастнически.
Бялата мория се усмихна, а Черната замислено нави една къдрица на пръста си.
За седмица славата на младия лекар обиколи селата наоколо. Станеше ли дума за него, всички бяха единодушни. Повтаряха като ученици стихотворение наизуст:
– Златно момче, доктор за милиони – хвалеха го и жени, и мъже.
А докторът ги гледаше и умилно им се усмихваше. При толкова изпит витамин С – мъжете в селото грип нямаше да ги хване през зимата – гарантирано.
Вечерта отвори зеления тефтер и записа: „Лекарство против стар мерак. – Гореща жена, студено вино и малко акъл.“ После го затвори и се ослуша. Стори му се, че има някой в стаята. „Много работа и малко любов е лоша комбинация.“, каза си и отпраши към страната на Морфей. Преди това като на кино видя образа на чудна жена в светлина.
Когато потъна в прегръдките на дълбокия сън, две сенки приседнаха на ръба на леглото му и се вгледаха умилени в него, докато вятърът танцуваше вън пролетен валс.
– Колко много прилича на своя прадядо Манол – прошепна Бялата мория с нежност.
– Внимавай! – надвеси се над него Черната ѝ сестра, но и нейният глас се пропука.
Двете дълго мълчаха – преглеждаха миналото и бъдещето му. Всяка искаше нейният план да победи, ала знаеха, че онази, която наистина щеше да определи Съдбата му, бе Третата. От това им стана студено и отлетяха тихо, без да знаят, че тя вече бе тук, над главата на спящия доктор. А очите ѝ говореха с душата му тайно на езика на обичта.
Междувременно далече в Китай един неразумен човек много обичаше прилепи и се чудеше къде да похапне повече от тях за по-малко пари, естествено. Горкото човечество спеше безгрижно и нямаше дори най-малка представа какво ще му донесе това. Над Украйна пък се събираха черни облаци, от които нямаше да завали дъжд, а смърт.
Монката сънуваше дъщерята на Страхил Железния, която бе срещнал напът за работа. Очите ѝ го прегърнаха с топлина, с гласът ѝ изненадващо бе събудил у него бурни мъжки желания. Само че според СИА – Селската информационна агенция – скоро щяла да стане жена на някакъв богаташ от София, компютърен специалист. А СИА не лъжеше.
„Не ти върви в любовта открай време, Емануиле.“ – отбеляза сутринта докторът, спомняйки си горещия сън. Искаше той да премине в истина до най-малки детайли. „Пък може да провърви скоро.“, подсмихна се весело Третата мория до прозореца, чакаща да види какви ще ги свърши този ден докторът. С една ръка събра случайностите и зачака.
Таласъмката Грациела тренираше солфеж на покрива под акомпанимент на вятъра, когато Мария притича по улицата. След минута щеше да срещне Емануил – случайно.
Време беше Третата мория да започне своята нова земна мисия.