автор: YOTOVAVA

Все по здрачно тъках на октомври ръждивата черга
и пришивах мъгли по ръба на плешивото било.
С къси криви драскулки от листата на тъмния кедър
върху ската му рукна лилаво небесно мастило.

Не можах да изтрия следите му кални от прага.
Тръпен вкус на горчилка по моите устни се стече.
И преди от комина последният кос да избяга –
осем такта добави в хорала гъгнив на сърцето.

Бях сама и безсилна – като пух от отлитнала птица,
във чието гнездо се намъква натрапчива скука.
Окъсяват ми дните и сякаш зърна в броеница
подир седмия Божи превал в белотата се пукат.

И трепти от сребринки кристалният дъх на небето,
тишината е зрима – мога даже и с длан да докосна
наметалото нежно, което небрежно наметна
над къщя и градини овалът застинал на моста.

А в зората, заплела власинки от златния мохер,
утринта покрай мен прелетя – и бездомна и тиха,
там, където над хълма увисна небесният кошер
и пчелиците снежни нектар от душата му пиха.