Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: HoracioBwo
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14157

Онлайн са:
Анонимни: 285
ХуЛитери: 0
Всичко: 285

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНощ на фиорда
раздел: Разкази
автор: Kalo-yan

Пляс-Пляс. Жълтите полиетиленови пера на греблата равномерно потъват в прозрачната вода на фиорда.
Пляс-Пляс. Синхронно се гмурват встрани от каяка като яркожълти водни твари и отразяват сянката си някъде долу в дълбокото.
Пляс-Пляс. С леко завихряне и ято мехурчета излизат над водата назад, за да се превъртят във въздуха и да се потопят отново напред.
Никакъв друг шум около нас – след клинообразните вълни на поредната свръхмощна яхта с японски туристи повърхността на фиорда е отново гладка като огледало и отразява белите пухкави, като от картина на Магрит облаци над главите ни. Фиордът е широк около двеста метра, но от двете му страни са надвесени отвесни над петстотинметрови отвесни скали, от чиито ръбове тук-там се подават белите езици на ледници, а от тях надолу се спускат накъсаните на падове шеметни водопади.
От три дни сме на вода с каяците в най-дългият норвежки фиорд, в който ни бяха обещали да видим тези прочути водопади, минавайки с лодките под струите им. Първият ден гребахме около половин час преди да се появи първият воден гигант – като чухме шума му и достигнахме вливането му във водите на фиорда изревахме от кеф. От групата се носеха суперлативи на английски и български, а водачите се забавляваха с реакциите ни. Гледката надмина очакванията ни, а неповторимото усещане да бъдеш в пръските на водопада и праисторическия шум на мощните струи вода ни накара да настръхнем от кеф!
Оказа се обаче, че възторзите ни имат трайност! След всеки следващ завой на фиорда откривахме с възгласи поредният „най-висок водопад в света“, изброихме три, пет , седем, и в един момент им загубихме броя. Реакциите ни спадаха с по четвърт октава на водопад, а при продължението след краткия обяд в каяците напълно спряхме да реагираме.
Формите и цветовете на скалите над нас също бяха източник на коментари и възторг, но най-изумителни бяха размерите им. Айнар, норвежкият ни водач ни посочи един от издадените ръбове на фиорда с височина повече от 900 метра над водната повърхност, която позволяваше извършването на бейс скокове всяка година. При сравнението с чудовищните размери на тези каменни стени се чуствахме като мравки върху сламки по водата.
Достигаме поредното разклонение на основния фиорд и влизаме в десния му ръкав. Скоро бреговете се раздалечават и ние продължаваме гребането по десния стръмен бряг.
След малко я виждаме – малка дървена платформа с примитивна рибарска колиба, стърчаща на колове почти на водната повърхност. На километри околовръст няма друг признак на човешка дейност. Разклонението на фиорда свършва след десетина километра с малко градче на брега, но те не се виждат заради големия последен завой.
Водачите ни разказват, че поредната нощувка е организирана на неголяма скална тераса на около 350 метра над водната повърхност, където норвежко семейство е построило къща с възможност за приемане на малък брой гости и има малко стопанство. Платформата с рибарската колиба са връзката на семейството с останалия свят, а до къщата се стига с изкачване по пътека, така се осъществява и снабдяването. Типичен норвежки модел за туризъм. За да ни мотивират допълнително, ни казват, че до ръба на терасата горе домакините са направили типична за района гореща вана
/ hot tube / с панорамна гледка към фиорда и прелестите му. Мания, казваме си.
Преди да достигнем колибата ни изпреварва поредният круизен кораб, с накацали по горните палуби пасажери и вдига игриви вълни, за да не ни е скучно в поледните метри до пристана.
Американският и норвежкият ни водач първи се качват на платформата и започват издърпването на каяците горе. Излизам от кокпита със схванат кръст от продължителното гребане и се включвам в изваждането на лодките, докато Светла и двама от американците вадят камерите и снимат екшъна. Групата сме четирима българи и шестима американци, като клиенти, и двамата ни водачи – Айнар и Дейв.
Светла е съпругата ми, с която споделяме планините и каяците от дванадесет години. Това е поредната ни приключенска ваканция и ние вече шести ден сме като зашеметени от норвежката природа, дишаме кристалния въздух, къпем се в прозрачните води на фиордите и въздишаме по синьото на ледниците. Всеки нов ден ни носи изненади и открития, които със сигурност ще се отпечатат в паметта ни и ще бъдат разказани на внуците ни.
Последният каяк е изтеглен от водата и цялата група си прави обща снимка преди свалянето на жилетките и неопрените. Екипировката е предвидена да остане на платформата през нощта, към хижата ще ходим само с багаж за една нощ. На следващия ден ни очакват нови 40 километра гребане, преди изкачването на най-високият връх в Норвегия – Галхьопинген.
Мотаем се още половин час, но Айнар е нетърпелив да ни покаже фиорда отвисоко и да се потопи в горещата вана, така че ни подвиква да се размърдаме за последното усилие за деня.
Дейв поема по тясната почвена пътечка, която още в първите метри се превръща в стръмна кривуличеща серпентина, предназначена по-скоро за планински кози, отколкото за хора. Тръгвам след него и вдишвам дълбоко от ухаещия на море и билки въздух. Хълмът нагоре е в някакво пастелно зелено, смес от мъхове и треви; отстрани изглежда като в рисунка на художник-наивист или като взет от стара скандинавска сага. Шеметно високите скали над нас допълват усещането, че сме в някаква приказка и всеки момент отнякъде ще наизскачат тролове и великани. Изпотявам се от темпото на Дейв, но не ми се изостава и се стремя да повтарям неговите стъпки по пътеката, пресечена тук-там от вертикални скалисти участъци за прескачане.Започваме да набираме височина, след всяко завиване на трасето се откриват все по-панорамни гледки към фиорда.
Изведнъж усещам пулс в слепоочията, а и на други неочаквани места. Стъпвам на първата по-равна каменна плоча и спирам. Оглеждам продължението на пътеката напред и нагоре, а после бавно спускам поглед към групата зад мен. Завъртането на главата ми причинява моментално световъртеж, който ме кара инстинктивно да се вторача в камъните в краката ми. Не сме изминали и една трета от изкачването до хижата, а височината над водната повърхност е стотина метра. Поемам си въздух на макс и отново следвам американския водач, като се стремя да не гледам надолу и встрани. Опитвам се да чуя разговора зад себе си и да се включа, но не ми се получава. Със стиснати зъби правя още три серпентини нагоре и замръзвам на поредното малко по-широко стъпало. По пътеката няма никакво осигуряване, нито дори въже, на някои участъци само се подпираме с длани на чимовете по стръмния склон, обърнати с гръб към фиорда.
Пулсът кънти в ушите ми глухо, а мускулите на краката и ръцете ми са вцепенени от адреналина във вените – надявах се да ми се размине този път бруталния страх от височини, който ме тормози от детските години!
Светла ме догонва и само с един поглед разбира какво се случва, не е лесно да се скрия от безпогрешния скенер на сините и очи!
- Какво, блокира ли пак?
- Виж, не си давах сметка колко е стръмно като гледах отдолу! Няма да мога да продължа!
- Стига, минали сме половината, а Айнар каза че оттук нататък стръмнината намалява!
Адски ми се иска да повярвам и да продължа. Но погледът ми коварно слиза към водата и миниатюрната дървена барака с накацалите отстрани каяци и ми причинява нов пристъп на необясним ужас.
- Не мога, миличка, дори и да успея да стигна догоре, утре трябва да слизам пак оттук! На слизане знаеш, че е по-трудно!!!
Айнар, усмихнат и благ ме хваща за рамото.
- Някакъв проблем ли има, Кал?
- Човече, няма да повярваш – страхът ми от високо се събуди!
- По-трудното вече мина, нататък е лесно и ще бъда плътно до теб.
- Супер си, благодаря ти, но не се виждам изобщо как ще сляза по тази пътека утре! Блокирал съм, братче!
Той ме гледа невярващо и кима с глава:
- Ще разпуснеш горе довечера и утре ще си нов човек, ще видиш!
Перспективата да повторя тези стъпки по стръмния склон на фиорда още веднъж на следващия ден ме вцепенява, не си ги представям дори!
Светла сдържа сълзите си – преживяла го е няколко пъти и не и се вярва, че отново се случва.
- Знам, че е откачено, хора! Но аз мога да направя само едно: да сляза долу в рибарската колиба и да ви изчакам там до утре. Не се шегувам – това изкачване не е за мен, но ако го избегна няма да създам никакъв проблем! Знам как да се справям сам във всякакви ситуации и тази нощ нищо няма да ми липсва, повярвайте!
- Не се съмнявам че ще се справиш сам долу, но сигурен ли си че това е единственото решение, Кал? – Айнар явно прехвърляше възможности и рискове в главата си.
- Да, Айнар, слизам долу, а вие не ме мислете!
Стискам ръката му, прегръщам Светла, пожелавам им страхотно изкарване в хижата и с бързи кратки стъпки започвам мъчителното слизане.
Като в някакъв паралелен свят около мен усещам реакциите на Дейв и останалите от групата. Разминавайки се с мен всеки пита какво се е случило, могат ли да помогнат, как така ще остана тук сам. Не разбират напълно и не могат да повярват, но водачите ме изпращат с окуражителни викове и успокояват групата. Ситуацията е неловка.
Спускам се надолу завой след завой и гледам старателно само в неконтролируемо треперещите си крака. Кръвта продължава да бушува във вените ми, а в главата освен атавистичния ми страх от височини се намесва и срам от случилото се пред страхотната банда. Моля се някак хората да ми влязат в положението, макар сам да си знам, че сит на гладен не вярва.
В планините често ми се е случвало да виждам неразбирането на този страх в очите на другите и това винаги е засилвало гадното усещане че съм дефектен. Нещото което винаги ме е озадачавало е, че страхът не се проявяваше във всяка ситуация, когато съм бил на ръба или просто нависоко. Той ме вцепеняваше на места, където освен местоположение с голяма денивелация имаше и близки обекти за сравнение. Никога не съм се страхувал да летя и да гледам надолу, имал съм полети с инструктор, които са ме изпълвали с неописуем възторг. Преминавал съм участъци в планините със височини на склона над километър. А в същото време съм блокирал от ужас, издигайки се на платформата на строителна вишка на едва петдесет метра! Със сигурност имаше значение какво виждам наоколо и дали съм защитен от някакво техническо средство .... и до днес ми е трудно да определя категорично правило къде се чувствам сигурен. Затова всяка проява на този страх беше изненада за мен, често се оказвах неподготвен за него!
Въпреки опитите ми да го преодолея, имах само няколко случая, при които с повторно отиване на критичното място и продължително съзерцаване на причината за страха съм успявал да продължа, убеждавайки сам себе си колко е неоснователен.
Оттук фиордът ми открива невиждани досега перспективи. Срещуположните му стени отстоят на стотици метри, височината им е стотици метри и дори най-големите преминаващи круизни кораби изглеждат като детски играчки в бездънните му води. А убежището ми за тази нощ долу се вижда като кибритена кутийка!
Цялото празно пространство под и около мен, както и отсъствието на въжета, карабинери или кабина ме кара да се чувствам извън кожата си и да искам да сляза по пътеката колкото може по-бързо!
С пресъхнало гърло и устни се дотътрям до платформата с бараката и се пльосвам върху дъските по корем, за да усетя с цялото си тяло нещо твърдо и сигурно под себе си. Лежа така поне половин час, успокоявайки дишането и кръвообращението си. Вълните от преминаващите лодки и кораби ме успокояват и унасят с тихият си и монотонен плясък. Всяко тяхно затихване ме отнася в някаква норвежка медитация с беззвучната мантра: фиооооорд, фиооооооорд.
Осъзнавам се и вдигам глава. Слънцето е високо горе, но се е скрило зад западния ръб на скалистите стени. В небето се реят перести облаци и се отразяват във водата наоколо. Пребърквам багажното отделение на каяка си и вадя бутилка вода. Пия като прежадняла камила и чувствам как водата се разлива във всички посоки в тялото ми и кара клетките ми да изпълняват одата на радостта!
Събличам се и се хвърлям в прелестния хлад на фиорда. Виждам скалното дъно под себе си, но знам че дълбочината е над десет метра. Невероятно прозрачната вода ме обхваща в ледена прегръдка и изсмуква от тялото ми насъбраният горе на пътеката страх. Отпивам глътка от повърхността, плувайки. Учудвам се на вкуса – водата е съвсем леко солена. Обръщам се по гръб и гледам небето, облаците и горните била на фиорда. Замислям се за причината на слабата соленост – нали фиордите са продължението на ужасно соленият океан, той е на стотина километра оттук, но водата е същата! Пронизващият студ явно ме кара да мисля по-бързо и резултатно: досещам се, че горният слой е смес на сладката вода от безбройните водопади, родени от ледниците и солената вода, изпълваща останалият обем на басейна. Колко мъдър става човек, като преживее нещо разтърсващо!
Излизам настръхнал от водата и изчаквам да изсъхна на лекия ветрец, духащ от запад.
Правя анализ на сиуацията. Намерих в каяка един останал от обяд сандвич и ябълка. Имам към два литра вода. Но имам и малко съкровище – преди да се разделим на склона, Айнар ми каза къде е скрит ключа за колибата, а после с намигване сподели че вътре ще намера кашонче с чилийско вино „за служебно ползване“.
- Пий колкото искаш, Кал! Enjoy!
Не само че има надежда, а и се оформя обещаващо продължение!
Отключвам убежището си и започвам да го изучавам. Няма много за откриване – паянтово вехто кресло, прострени рибарски мрежи, висящи на пирони спасителни жилетки, дървени весла и куп щавени кози кожи. Кашончето намирам до вратичката и веднага отварям първата бутилка с швейцарското си ножче. Виното е топличко, но ароматно и силно. Изнасям креслото отпред, мятам две от косматите кожи върху него и се настанявам пред колибата с вдигнати на каяка пред мен крака. Чувствам се сякаш съм на първа линия на гъзарски плаж!
Пред малкото ми убежище преминават плавателни съдове с различни размери, всеки с характерния си шумов фон и вдигащ различна вълна. Има круизни кораби с повече от десет етажа и с препълнени палуби, туристически кораби и яхти с норвежки имена и атракционни дребосъци с надуваеми бордове и супер мощни двигатели със здраво хванати в ремъци ухилени японци и китайци. Последните са най-маневрените и любопитните – някои от тях намаляват скоростта и се приближават към моя бряг. Със свален нос и плаване по инерция те ме снимат пред дървената колиба, явно приемайки че съм автентичен местен обитател. В подкрепа на това заблуждение работи и видът ми – побелял безделник с прошарена десетдневна брада и бутилка в скута, гледащ безумно в пространството отвъд лодките си.
Става ми весело. Надигам бутилката и отмивам последните парченца спомен от случилото се преди час на склона. Топло ми е, но ме мързи пак да сваля термофланелата си. Гледам водата. Гледам стотиците метри вертикален гладък камък отсреща. Гледам скалните врани.
Денят напредва, но е дълъг и остава още незнайно колко. В тази страна през август се мръква към дванадесет часа посреднощ. А изгревът е след три-четири часа. Няма да заспя преди да се стъмни, сигурен съм в това. Нямам часовник, батерията на телефона ми падна още сутринта и ще трябва да чакам времето да си върши работата.
В прозрачната вода около платформата виждам ленивото полюляване на дълги кафяви водорасли. След продължително съзерцаване стигам до извода че съм свидетел на вечно люлеене, те са се люляли още като са били малки израстъци, люлеят се безкрайно дълго и не са познали никога състоянието на неподвижност. В пълната им противоположност от двата бряга се издигат километричните склонове на фиорда, които освен неподвижност друго състояние не знаят. С периферното си зрение по-скоро осъзнавам отколкото виждам контрастите около себе си - огромно и миниатюрно; вкаменено и движещо се безспирно.
Изглежда съм задрямал – чувам шум, който не е плясък от водата и отварям очи. Поглеждам вляво и вдясно по фиорда, но не виждам никакво движение или вълни. Явно вечерта е напреднала, въпреки че е светло както при слизането ми до платформата. Заслушвам се напрегнато, но не чувам нищо. То и няма откъде да се чуе каквото и да било – в този фиорд аз съм единственият човек, на километри околовръст няма никого!
След малко чувам хрущене и звук от падащи камъчета. Ставам от креслото и поглеждам зад бараката, към склона. За мое учудване виждам Айнар да подскача надолу по пътеката, само по бермуди и с нещо в ръцете.
- Айнар, каква изненада!
- Здрасти Робинзоне, как си?
- Супер съм, човече, тук е божествено красиво. Изкарвам си неочаквано добре!
Той се хили хитро и дотичва до мен.
- Да знаеш, всички много се тревожат за теб!
- Не се съмнявам, Айнар! Групата е страхотна, да не говоря за вас с Дейв – големи професионалисти сте! Но наистина няма за какво да се тревожите, за мен проблемът беше само горе, това е страх който имам от дете и се появява в различни ситуации. Нямаше как да го предвидя!
- Споко, Кал! Не си единственият на който се случва. Важното е че имаме решение и не се съмнявам че ще изкараш нощта без проблем. Гледай сега какво ти нося!
Той отваря алуминиевото фолио с което е покрит съда в ръцете му. Оказва се малка тенджерка, в която виждам димящи три огромни кюфтета, една наденица от еленско месо, няколко печени картофа и парчета печена тиква.
Очите ми стават на палачинки!
- Айнар, ще ме побъркаш, какво е това пиршество?
- Кал, това е твоята вечеря, всички са много загрижени за теб и ме помолиха да ти я донеса. Виж - още е топла!
- Брат, просто ме трогваш до дъното на душата! Ти си най-великия водач в бизнеса!!! Не мога да повярвам че го направи!
- Няма за какво, това ми е работата! Хапвай и се прибирай после в колибата. Аз ще се връщам.
- Благодаря ти от сърце, Айнар! Никога няма да забравя какво направи за мен!
Той ми намигва и се обръща към склона. След малко изчезва нагоре в поредния скалист завой.
Аз стоя с тенджерката в ръце и не мога да повярвам на щастието си. Вечерята ми ухае някак скандинавски! Красиво! Идва ми да вия като вълк от кеф!!!
Намествам се уютно върху меката си козя постеля и с бавна наслада нападам наденицата. Трябва да е бил щастлив този елен!
Наобичайно за българския вкус, за първи път ям тиква в солен вариант, като гарнитура към месо. Фантастично е! Ще го въведа в семейното меню!
Привършвам с вечерята първата бутилка чилийско вино и след кратък размисъл отварям втората.
Цветовете на скалите над мен се сменят и придобиват най-неочаквани нюанси. Дори не знам как се наричат тези цветове, но не са: сиво, кафяво или бяло. Сякаш съм на друга планета. Единственото място, където съм виждал такъв колорит беше в пустинята Мохаве. Небето също се променя - вече не е синьо, а порозовява и намеква за нещо като залез. От запад се появяват виолетови облаци, а вдясно, на изток проблясват първите звезди.
Духа лек ветрец, който накъдря повърхността на водата и създава в мен очакване да видя издигането на глава на ихтиозавър или друг праисторически гигант от дълбините на фиорда. Горе в скалите вятърът е по-силен и издава продължителни свирещи звуци. Най-после настъпва кратката норвежка вечер.
След здравото хапване се чувствам преизпълнен с хармония, смирение и благопожелание към цялата вселена! Тялото ми излъчва мека светлина и позитивна енергия, разбира се в невидимия спектър! Във вените ми тече топличка амброзия! Зрението ми изостря разделителната си способност до невиждани стойности и аз със сигурност бих видял незабележими с просто око обекти, ако не беше толкова прозрачен въздухът пред мен! Миг, който ще помня вечно!!!
Тотално загубвам представа за времето. Нощта връхлита с неконтролируемо появяващи се звезди, между които почти няма разстояние. Като от цилиндър на вълшебник, сред облаците на запад изскача половин луна.
Осъзнавам, че човек колкото и да е щастлив, идва моментът да си легне!
Оглеждам каяка пред себе си с идеята да се напъхам и да спя в него. Отказвам се, събирам козите кожи от креслото и ги мятам на дъските, които в случая са под.
Затварям дървената вратичка, полагам си спасителна жилетка за възглавница и се покривам с якето си.
Заспивам с усещането, че пропадам през четири измерения в пето!
Събужда ме плясък на вълни. Надявам се да съм на топъл пясъчен плаж, но като отварям очи, разбирам че жилетката-възглавница ми е избягала встрани. Дъските под мен имат процеп, през който виждам водната повърхност. Само че ми изглежда неестествено надалеч и надолу.
Ставам и излизам отпред на платформата. Посреща ме бистрата сутрешна гледка на моя фиорд. Всичко изглежда чисто и мокро, май през нощта е валяло. Не знам колко е часът, разбира се, и се заемам с миенето на зъби. Но преживявам кратък шок: водата е слязла с поне метър и половина надолу и трябва да сляза по камъните на склона към вчерашното дъно под платформата. Замислям се и включвам,че тук има прилив и отлив, идващи от океана, тоест водното ниво не е постоянно. Възхищавам се на интелекта си и с тананикане на Back in Black на ACDC се хлъзгам по облите камъни за да достигна водата. Минава първото туристическо корабче и му махвам с четката за зъби.
След около час групата с двамата водачи се появява на пътеката и слиза до колибата. Всички възбудено ме питат как съм и дали изобщо съм спал.
Не разбирам втория въпрос, а на първия отговарям че норвежкото гостоприемство на Айнар и неговия подвиг да тича с вечерята ми по идиотски стръмната пътека са ме направили най-щастливият оцеляващ на планетата! Те се подсмихват, но ме питат как съм се справил с бурята. Аз на свой ред ги питам каква буря, бе хора – снощи гледах луната при мръкване. Обясняват ми,че през нощта е имало гръмотевична буря, светкавици се разбивали в скалите на фиорда и някои от американските гости на хижата не успели да спят в топлите си легла горе. Недоумявам как не съм чул нищо, а сутринта в бараката си беше сухо, само някакви миши изпражнения се въргаляха около импровизираната ми постеля от кожи.
Пием кафе от термосите и сваляме каяците от платформата до водата. Наместваме екипировката и потегляме. Айнар си клати главата и се хили.
Поглеждам за последен път към снощното си убежище преди да завием на запад.
Пляс-пляс. Пляс-пляс.
С цялото си същество усещам че съм част от фиорда и той е част от мен!
Ама добре си изкарахме двамата, благодарение на атавистичния ми страх от високо!

2022 Кало-ян
Кътина


Публикувано от anonimapokrifoff на 23.02.2023 @ 08:29:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Kalo-yan

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1087 четения | оценка 5

показвания 50952
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Нощ на фиорда" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.