автор: Albatros

Всичко вече е толкова минало,
че не помня кога е било.
Върху мене небето е зинало –
нито лъч, нито лъх
от крило.

И не знам –
върху мен, върху тебе ли
срина Бог този жребий нелеп? –
да броим непостигнати хребети,
на които не стъпихме с теб.

Ако дойдеш със птиците, моля те? –
влез във моето малко гнездо.
Спрях да вярвам на идните пролети.
И отдавна не чакам
Годо.

И – проводил отвъд низ от есени,
все се питам – мишленце в долап –
от какво ли тесто сме омесени,
че със теб не омесихме
хляб?

И не вярвам,
че нас ни е имало.
Птице моя, помахай с крило?
Вече всичко е толкова минало,
че не зная дали е било.