автор: Tiranozavar

Стените в стаята му облепени с нейни снимки. Защото е фотограф. И всичко трябва да прилича на нея. Тя, с бял пуловер, черни панталони, с букет от сухи цветя пред гърдите, в парка. Тя, гола, под душа. Тя, седнала на пейка, чете вестник. Тя, на Червения площад, смее се. Тя, чиято снимка се подава от книгата. На 34-та страница, докъдето той е стигнал. Тя следи погледа му, докато той прелиства.Тя, отбелязва мястото, което той ще забрави, защото мисли за нея. Тя, която трябваше да пътува за Рио де Женейро.
А после той да я последва. Там щеше да потърси работа. Като фотограф. В някое студио, защото ти имаш талант, скъпи, казваше. И придърпваше одеалото до брадичката. А после той се чувстваше неуверен. От виното. После, когато започна да снима и друго освен нея, тя все по-често се чувстваше изморена. Не знам защо, скъпи, просто от времето. Или "Може би преумора, скъпи, магнитните бури, прогнозата, пълнолунието", казваше. После отново придърпваше одеалото. А той се взираше в стената. В онази снимка, на която тя е гола и не се срамува от него. Даже се закачаше. Искаш да ми откраднеш душата, смееше се. А къде се намира тя, скъпи... И после отново се смееше. С белите си зъби. Почти прозрачни. И сини очи. Толкова е светла. Крехка. С дългите си пръсти, които броят бенките по корема му. И после дълго ровят в чантата за последната кутия цигари. После пръстите докосват устните му. После обхващат лицето му. Докато сините очи се впиват в неговите. После играта на гоненица към банята. После водата, която отмива умората. После той я прегръща и усеща как бие сърцето й, а по слепоочията й се стичат вадички. После тя ожадняваше. И той поставяше до главата й чаша, пълна със студена, хлорирана вода. После, през нощта тя бълнуваше, а той се чудеше какво сънува. После тя му казваше, че нищо не помни и притреперваше в прегръдките му. После, сутрин той се чудеше дали го обича още. Докато тя с притворени очи го целуваше, събличаше тениската му, опипваше го, искаше го. И той лежеше безпомощен, прихванат от коленете й, стегнат, учуден, замаян. После тя забравяше. За тънките стени на стаята, за съседите, които имаха две деца, за времето, за часовника, който истерично звънеше, за кошмарите. Или именно заради кошмарите. Защото трябваше да ги прогони. И стискаше клепачи, за де скрие насълзените си очи. Той се чудеше защо плаче. А тя му отговаряше, че отдавна, отдавна не се е чувствала така. И се задъхваше. А той искаше да гледа в нея. Да я задържи върху себе си. И стискаше ръцете й. А го беше страх да не й причини болка. После тя пропадаше някъде. Някъде, където изглеждаше безкрайно тъжна. И където той никога не е бил. И той се отчайваше. И чакаше. Седнал срещу нея. Потен. С влажна кожа и уморен.
После ставаха. После тя бързаше да прибере всичко в чантата си. Той отваряше прозореца заради цигарите. Изхвърляше пепелника. А жената от снимките му изглеждаше като чужда. Тя вече тичаше пред него. Защото днес имаше репетиция. Днес трябваше да свири Сен Санс. Сен Санс като вятъра, мислеше си той. И бързаше след нея. Идеше му да направи нещо. Но не знаеше какво. После трябваше да я попита кога да й се обади.
После, на следващата вечер, в следващите 134 дни се виждаха. И той няколко пъти смени снимките от стената. И на тях тя ставаше все по-облечена. А после наистина трябваше да замине за Рио де Женейро. И той да занесе куфарите на аерогарата. А така искаше преди това да идат някъде. Но тя все бързаше за репетиция.
После, сутрин тя продължи да изхвърля пепелниците. Той плика пълен с празните бутилки. После, нещо липсваше. Кошмарите. Затворените й, стиснати силно клепачи. Чувството, че не може да се измъкне. После тревогата. Думите й "Не искам да говорим за това".
После, настъпи денят. И той взе кола назаем. За да я изпрати. Тя сложи двата сака отзад. Седна до него. В краката й калъфът с цигулката. Цигулката, Сен Санс, цигулката, Сен Санс, цигулката, мислеше си той.
И отби. Спирачките изсвистяха. А сините й очи се изплашиха. Лицето й бавно се обърна към него. После той излезе, заобиколи колата и отвори вратата. Слизай, изкрещя. Но, каза тя, какво става. Слизай, повтори той. И тя слезе.
Беше с онова зелено палто, което той й бе подарил и после я бе снимал.
Но защо, изкрещя тя, когато той я удари.
Защото Сен Санс, крещеше той, докато вятърът разрошваше косата му.
И после тя падна на земята, я той взе лявата, а после дясна ръка. И преди да счупи дългите й пръсти, на ум си повтаряше "Обичам те, обичам те, обичам те". После тя загуби съзнание. После той замина. За Рио. Имаш талант скъпи, казваше му тя.