автор: Patrizzia

С ръка отмахвам кичур непокорен,
а вятърът отказва да го пусне.
От цветето остана само корен,
от грозда вино. Зажаднели устни,

разтварят се за вик, а не за песен,
а може би не съм съвсем пияна.
И някак слънчев лъч в дома ми тесен,
на пръсти се промъкна. И остана.

Рисува сенки по калкана здрачът,
но аз съм и ината и съм смела.
Сто есени в душата ми да плачат,
ще нарисувам слънчева неделя.

Ноември ще ми подари боички,
луната сън ефирен ще поръси...
Приятели сме, хора сме и всички
по слънчев лъч ще отнесем в дома си.

Душата ми на думи е богата,
но да рисувам просто не умея.
Чупнете си парченце от дъгата
и лятната ми обич. Да и нея!