автор: Kiki_Niki

Обичах много сложните задачи,
Системите решавах ги без зор.
За интеграл не питах що ли значи.
Петица не допусках - бе позор.

И графики чертаех със молива
подострен с нож - острилка не върви,
а колко туш на паус се разлива...
Рапитографът капе. Ротринг, но... уви...

Квартирата... наравно със земята,
какво ли не видяла беше тя.
Рисувах Алф и после - на стената.
Туй време безвъзвратно отлетя...

Кюмбето-чудо щом се разгореше
от влага не оставаше следа,
а беше зима и снегът валеше
съвсем редовно чак до пролетта.

И трепети, прераснали в копнежи -
останала във времето мечта.
Уж не допусках някой да се ежи,
но се оказах губеща страна...

Системите в живота не решавах.
Тук X и Y бяхме Аз и Ти.
Започвах нещо, после се надявах,
задачата сама да се реши...

Това е то и днес си нося кръста
от изборите в миналите дни.
Да можеше с почукване на пръста
меню "Undo" пред мен да се яви...

Машината на времето, Портала:
Натискаш нещо-връщаш се назад
и счупената стомна става цяла,
но в нея не вода, а мармалад...

И днес едва ли щяхме да сме същите
И нямаше да пиша аз това.
Животът, отреден от Всемогъщите,
наричаме го простичко- Съдба.