автор: pastirka

Парчета смях превръщат в самота
илюзии, душата ми съблекли.
И стене тъжен вятър в тъмнота,
на празнота живота ми обрекла.

Дори и за дъгата след порой
сърцето да успея аз да вържа,
ще плача под светлинния ѝ рой,
защото той усмивка не задържа.

Сълзите ще бродират пак с игла
върху гергефа чувствен – безнадеждност.
А помня, че безбрежност съм била –
небе от нацъфтяла бяла нежност.

Не го търси. Небето се спомина.
Остана под савана на жасмина.

18.01.2023