автор: YOTOVAVA

Отвъд полята, в шупналите хълми
брезите ронят есенното злато.
Душата ми с любов е още пълна,
очите – с цветове и аромати.

Аз винаги в зелено те сънувам,
и с дъхави коси – на младо жито.
Но чезнеш ти – сред изгрева търкулнат.
И виното остава недопито.

А зимата ме връща на земята –
в оцъклени и грозни пепелища –
и не намеква, че ще дойде лято.

Ще преживея бръснещия вятър.
Навярно и страхът ми е излишен –
когато те обичах – бях благата.