автор: osi4kata

Баща ми, моят детски исполин и моя първа истинска опора,
полека към леглото си върви, почувствал неочаквана умора,
стъпва внимателно - краката уж държат, но той се застрахова
от внезапности,
осемдесетгодишният му път го е научил, всичко му е ясно.
Наясно е, че времето е сън, че сън са пясъчните островърхи кули,
че зимата е мимолетна вън и преходни са и войни, и бури.
Нахалост е изстрелян всеки гняв, амбициите - безхаберно кухи,
веднъж ми каза - "Вкопчен бях във времето, без малко да пропусна
да изживея своя кръговрат, животът е чекрък - жужи, върти се,
преде влакна, посоки, свят, алтернативни полу-истини
и аз съм там, и ти си там, власинки сме по колелото.
Въртенето му паузи няма и нескончаем е животът."
Баща ми, моят детски исполин, със седмици на скайп
не отговаря
и не от старост го боли, не е болезнена настъпващата старост,
боли го за изчезналия плам, угаснал сякаш за една секунда,
за кулите на призрачния храм, към който се стремеше лудо,
за мъртвите приятели, за мен, отрязала връвта си със земята,
за мама, за сестра ми, за промените, настъпващи във вихъра
на кръговрата.