автор: snejenbor

Обримчва животът ни дните в зиг_заг,
като мъниста търкулват се пак
ту едри, ту дребни, сладки , ту жлъчни
кръгли, ръбати ,ту многолъчни.
Ту облак навъсен, намусен и с хъс
залива ни с пареща, лепкава мъст,
ту слънцето топло и с нежни лъчи,
гали, разчувства прозира мълчи,
в душите ни свити, обвити от срам,
че лоши сме толкова, липсва ни свян
да бъдем човеци, да молим за прошка,
годините смилат и ето..........си точка!
Кога ли и как ще да бъдем до гроб,
жадни и търсещи нива и брод
на обич, разбиране и толерантност.
Движим се мудно, с охльовна бавност!