автор: snejenbor

Някак труден става края, но неистово желая,
нещо някак незначително, трогващо и възхитително
нещо дребно, поетично, жест, усмивка, симпатично,
камъче миниатюрно, ей така като ноктюрно
допотопният ми телефон, да запее с птичи тон.
Някой да ме заговори и душа ми да отвори,
да попита :Как си, хей!Още ли ти се живей!
Още с облаците ли летиш и звездите пак броиш,
още с тях ли разговаряш и не се ли преповтаряш
влюбените да рисуваш, на щастлив да се преструваш?
Пак ли котките завиваш, за бедняка дом намираш
спастряш левче и за оня, дето свири на перона
зъзнещ, скъсан му балтона ,плаче му акордеона.
И тъй, по пътя си наивно се усмихвам позитивно
сякаш всичко е наред:Дай Боже всекиму късмет!
Някой за глупак ме смята, най наивно ме премята,
може би не съм човек, просто пътник без билет,
спрял на гарата за малко ,е не е ли много жалко!