автор: Albatros

... понякога се връщам у дома
като случаен гост от друга ера –
прозорците са с друга дограма
и хлебецът го няма във панера,

край печката баща ми не седи,
не трие мама своя бял прозорец,
и в гредореда древните греди
ми скърцат със необяснима горест,

и паякът, с когото век живях,
над моя вехт креват е плел хамаче,
и миналото мое тъне в прах,
от който мен направо ми се плаче,

ни минало, ни бъдеще чета,
бездънни са отвъдните ми бездни –
в забрава, в нечовешка пустота
навярно ние всички тихо чезнем.

Сълзицата си трия мълчешком –
мъжете плачем рядко. Все накрая.
А споменът за бащиния дом
ще си го нося и Отвъд! – във Рая.