автор: pepelqshka13

Слънцето най-после се показа с прекрасните си лъчи, спускайки се към земята и огрявайки моята спалня, която за неговите топли лъчи беше зажадняла. Лъчите танцуват вълшебен танц и светлина и тъмнина се преплитат в чудни шарки.
И ето на стената до главата ми се вижда отражението на... дантеленото ми перде на цветя и банановото ми дръвче, което е все още малко. И сърцето ми радостно тупти и душата ми божествена, сега лети и пренася ме в Якимово 3, моето родно село. Няма го отдавна ореха ни, на който се катерехме и играехме и на който се криех с книгите си и необезпокоявана с часове си четях. Сега имаме 4 големи ореха, които раждат хубави орехи, но няколко години не смея да си отида и орехи да си набера. Имаме и много цветя и дървета, хубави сини сливи Жътварки/ зреят по жътва/, смокини, лешници, мушмули и ябълки Петровки. Донесла съм и съм насадила под блока ни, но някои не оцеляха, лоши хора ги унищожиха, а исках да имам частица от родния ми дом и да ме радва. Насадила съм си кокичета, лалета, зюмбюли. А къщата ни на село е започнала да се руши и ме натъжава. Но аз се усмихвам и си спомням хубавите спомени, а лошите не ги допускам близо до сърцето и душата си. Спомени, спомени... Върнахте ме толкова години назад в детството ми. Как цялото село имахме карти за киното и цялата махала, възрастните и децата вкупом ходехме на кино и гледахме много филми. Затова и една от любимите ни игри беше на филми. Другият хубав спомен беше беленето на царевицата от цялата махала, седнали под ореха ни, ние белехме, а после скачахме и лудувахме в шушляка/обелките на царевицата/ А реката ни Цибрица е толкова красива и като дълга змия се извива повече от 7км. през трите ни села, като в Якимово 1 и Якимово 2 минаваше по един път и имаха по един мост, а в моето село Якимово 3 тя минаваше близо до нас. И после на завоя на пътя, където беше училището ни, реката правеше завой и два пъти минаваше през селото ни и имахме два моста. Водата беше бистра и виждахме камъчетата и рибките, плуващи в нея. И се къпехме до забрава в реката ни, а от една полегнала върба скачахме в реката. Всичко ми е толкова мило и го обичам и може би затова още не съм продала къщата на село. Когато бях дете и живеех в пансиона, далеч от близките ми и си идвах ваканциите и там на спирката ми идваше да хвръкна до къщата ни. Чувството е неописуемо и сега спомените ми дадоха същите крила, като в детството ми и ми идва да хвръкна и там да отида и да я видя къщата ни, двора ни, дърветата, цветята, всичко, което обичам! Ето и сълзите ми се появиха и парят и лютят в моите очи и буквите ми бягат и аз се връщам в реалността. Тук съм в Монтана, в панелката, а с мен са спомените ми и обичта ми към моя роден дом!!!