автор: pastirka

Исках усмивки да дам. Не можах
мъката аз да избърша.
Пътят ми лепне от срам. Осъзнах
вече какви съм ги вършила.

В бомбоубежище криех деца,
в него родиха се други.
Помня сълзите по мъжки лица,
смъртния страх на съпруги.

Мостове с огън небесен руших,
сгради превръщах в руини.
Хиляди хора от покрив лиших,
други смъртта не подмина...

Знам, че животът ви не е игра
и че веднъж ви се дава.
Носех спокойствие. Някой избра
да прекроява държава.

Чакам сестра си. Ще влезе след час
тя във владения свои.
Тръгвам, но още съм с право на глас.
Не имена на герои

трябва да светят от паметник тих,
а да са живи мъжете.
Мир не запазих... Не си и простих.
Как да продумам – простете?

Нека сестра ми издейства мира,
важните хора да сръчка.
Мен заличете ме, ще разбера.
И изгонете ме с пръчка!

31.12.2022 г.