автор: Kalo-yan

Моето прозрение, че времето е разтеглива и променяща се категория, дойде в обърканите години на пубертета. Преди това всичко се смесваше и създаваше мъглявата представа за вечност и непреходност. Но с първите набези на любовта стана ясно, че по непонятни за мен причини не всеки път ми се получаваше да стигна на срещата навреме. Цялата вселена ми е свидетел, че давах най-доброто от себе си да бъда точен, нещо повече – никога не съм се съмнявал способността си да спазя уговореното време!
Всеки път когато закъснявах, искрено се изненадвах че се е случило; изглеждаше ми като нелеп инцидент / какъвто всъщност беше / и като нещо, което няма как да се повтори. Имам предвид непоколебимото си убеждение че по рождение съм супер точен и безпогрешен пич. Още при определянето на времето за срещата знаех колко лесно постижимо и неизбежно пристигането ми навреме; често дори го визуализирах във въображението си.
Очевидно визуализацията на събития не е ми е била силна черта в онова време. Закъсненията ми изненадващо се случваха едно след друго и всеки път ме изпълваха с учудване и потрес. Понеже съм по-скоро аналитичен, отколкото емоционален тип, при всяко закъснение подлагах събитията на задълбочен анализ. Откривах нелепите обстоятелства и бъговете в причинно-следствената връзка, изяснявах си външните фактори довели до срива във времето и това донякъде ме успокояваше. Донякъде, защото на тези срещи винаги имаше и друг участник! Предполагам, че недостатъчният ми опит с момичетата тогава беше причината да не срещна никога „друг участник“ с моят аналитичен подход към случилото се. Разбирайте го буквално – моят анализ си оставаше някъде дълбоко и само в мен, тотално несподелен и неоценен!
Трудно ми е да говоря за „другата“ гледна точка..........
По необясними причини при момичетата, с които се срещах, временно-пространственият континуум изглеждаше леко деформиран / в тяхна полза /, като елементът време протичаше за по-кратък интервал. Те винаги се оказваха пристигнали преди мен, да не говоря че в повечето случаи направо навреме!!! И несъвпадането в пристигането ни на уговореното място ставаше повод за сърцераздирателни обвинения – обяснения – упреци - отбранителни действия, които предпочитам да не си спомням.
Така разбрах от личен опит и първа ръка, че времето не е едно и също за различни субекти в пространството!
За да обобщя този ранен период на велики открития за света, в който живеех, ще споделя искрено че до половин час след пристигането ми на срещата паралелните ни светове изравняваха времевите и емоционални параметри, което довеждаше до съвсем хармонично продължение на събитията и за мой късмет – до изненадващо приятен завършек на срещите!
В скромният си опит от тийнейджърството нямам нито един случай на фатален изход от рутинните закъснения за срещи.
/ Сещайте се – комплимент за дамите!!! /

Следващият важен етап в израстването ми и изграждането ми като личност настъпи тотален обрат в отношението ми към времето. Става въпрос за четири години във военно училище и три години работа като офицер.
Във военното училище още в първите дни забелязах, че категорията време не само може да има променлива продължителност, а и НАЧАЛО и КРАЙ на всеки отделен период. Улових се как започнах да спя за време, ям за време, бръсна се за време, дишам/не дишам за време и така нататък.......
Всичко това започна в точно определен ден, месец и година и щееше да приключи в точно определен ден, месец и година; нито ден по-рано или по-късно! И нямаше никакъв субект в пространството, който да промени това! А аз знаех точната дата на финала, без да имам пророчески способности!!! Егати!
Оттам нататък времето се развиваше със страхотна, невиждана досега от мен скорост.
6.00 Събуждане с дивашкия звън на ротната аларма.Миене,бръснене,сране,обличане,обуване 6.20 Сутрешен крос 1000м плюс кретенски упражнения на плаца, 6.50 Закуска под строй 7.10 Проверка на външния вид, връщат ме да се доизбръсна за 3мин, 7.30 Разпределяне на задачите за деня, ........................ Все така оразмерени във времето дейности до 23.00, след което спя точно 7 часа, ако не съм караул / тогава спя по 3 часа за денонощие /.
Неочаквано за мен, появяването ми в точното време на всяко действие започна да се получава без усилие! И това беше валидно за всички! После, само за няколко месеца това се превърна в навик, а по време на отпуските часовете за събуждане, заспиване и куп други дейности започнаха да се случват с германска точност. В горните курсове на училището започнах да гледам с презрение всеки, който си позволяваше да закъснее. Като офицер не само планирах до минута всеки ден от работата и свободното си време, а и с гестаповско настървение определях времето за дишане/не дишане на подчинените ми сто и десет души!
Времето в моя пространствено-временен континуум придоби яснота и предсказуемост, събитията се случваха с определени от мен параметри за начало и край, голям кеф!!!
Тогава забелязах разликата между континуумите на различните хора. Бях абсолютно убеден, че моят е правилният и изгарях от желание да помогна на другите да усъвършенстват техните. Пак имах поводи за изненада, откривайки неспособността или дори нежеланието на други пространствени субекти да ме последват по пътя към съвършенството!
Изводът ми от този житейски период беше, че същестуват паралелни светове, които са различно отдалечени един от друг, и че голяма част от тях вероятно никога няма да се срещнат.

Поредният етап в еволюцията на разбирането ми за времето настъпи при попадането ми в една редакция. Грандиозният скок от армията към „цивилизацията“ и от сигурната военна кариера към свободната практика в прохождащата сивееща пазарна икономика предполагаше да съм готов на всичко!
Продължавах да се събуждам в шест, а в шест и тридесет да съм гладко избръснат, изкъпан, облечен подходящо за сезона и готов да съсипя противников батальон. Само че охраната на редакцията отключваше офиса в 11.00. Първи се появяваха няколкото администратори, с които освен да полафя нямах какво да правя. Към един часа започваха изплуват по бюрата си първите редактори и преводачи – идеалните партньори за кафе, а двамата собственици величествено огряваха това гнездо на световната мода след три часа следобед. Аз с часове се опитвах да фиксирам някакви срещи и оперативки, но те се случваха винаги спонтанно и неочаквано! И понякога продължаваха до десет вечерта!!! Всъщност никога не знаех дали и кога ще започнат, а краят им винаги беше изненада. В същото време, тези хора бяха успешната за ранния капитализъм професионалисти, към която отчаяно се опитвах да се присламча и аз! Сега пък изведнъж изпаднах в ситуация никой да не оценява и да се нуждае от доказаните ми умения за планиране и контрол на времето! И най-важното: не беше ясно какво да правя в многото неопределено време и с винаги недостигащото / или свършило вече / време!!! Нещо като шах с пешката!

Сега, прехвърляйки петдесетте разглеждам времето с разбиране, търпение и благосклонност.
Когато времето не ми достига, не се самобичувам, не страдам, не чувствам празнота. Давам си друг шанс или тегля една майна.
Когато пък е в излишък, му се наслаждавам като го изпълвам с десетки приятни усещания, научени през времето. И чакам пак да се ускори.
А пък пространството ...
Във вертикална плоскост избягвам най-големите височини и дълбочини.
В хоризонтална плоскост карам само напред. Мразя левите завои и ги избягвам, а на десните съм просто виртуоз! Но ако мога да мина без да завивам, съм най-добре!

14.12.2022 Кало-ян
Кътина