автор: felisia

Мъжът ми трябва да е, като старо вино,
да ме опиват сладките му устни
и даже снежна буря да се вихри във душата ми,
да ме притегли, да ме топли, да не пуска
ръцете ми, които са студени,
които нямаше в чия ръка да се притиснат,
които винаги се справяха сами,
без помощ
и без ласка
и без грижа.
Мъжът ми трябва да замайва с поглед
и цялата във него да потъвам,
да стигна чак до дълбините на душата му,
от там да не желая да изплувам,
защото там утихва лудата ми жажда,
до днес минавах само през пустини,
напукаха се устните ми алени
пресъхнаха очите ми красиви.
Мъжът ми трябва да е като живата вода
защото сто пъти без жал са ме убивали,
и само с него да почувствам, че се раждам
да вади но̀жове, които са забивали
в гърдите ми-две бледи пълнолуния,
които се покриваха със рани
и само неговата обич да лекува
докосвайки ги с много чисти длани,
в които няма похот и поквара,
в които вените пулсират с кръв гореща,
които връщат бавно топлината
във крехкото гнезденце на надеждата.
Мъжът ми трябва да е тихият ми пристан,
след бури от сълзи, в които съм се давила
и само той да бъде онзи фар,
чрез който пак да видя бряг.
И пак да дишам, пак да съм щастлива
и пак гласа ми да звъни, като милувката на чанове
и пак да вярвам във красиви приказки
в които принца винаги остава...