автор: Albatros

Чай на закуска. Салам на обяд. Кифла следобед. Три бирички вечер.
Среден живот. Нито Рай. Нито Ад. Време за обич. Течѐ! – и изтѐче.
Работа. Слава. Пари. И жени. Стихчета. Пиене. Дребни дечица.
Колко слънца подир колко луни гоня погачата в чужда пшеница?

Аз да не съм някой житен бегач? Вик съм надал във кошара със слама.
Цял ден снова между песен и плач. Щастие търся, но щастие няма.
В тъпа панелка, в колибка, в палат – Господ на всички ни бие ни шута.
И ми остава да гледам със яд как се разпадам със всяка минута.

Как се превръща от мисъл във тлен на белоцветните вишни компота.
Как не остава и косъм от мен. Косъм, на който висеше живота.
Как – безхаберен, възторжен и див! – пак се събуждам, щом чуя петела.
И се срамувам, че още съм жив, след като паднах с Вапцаров в тунела.

Трябва да стана, да тръгна навън. И да вървя. Без посока. Без мисъл.
Трябва да скоча от дългия сън. Всички будилници съм си курдисал.
Стене в съня ми дълбоката нощ. Хърка светът, на чаршафа туширан.
С кикот, със песен, с шамар или нож – трябва на изгрева да акуширам!

Иначе, както живея – самсѝ, в треска, сред голи стени и вторачен,
както свещицата моя гаси Господ, но пука му дреме обаче,
ще се кача на последния влак. Рикша. Совалка. Космически кораб.
Или ще пукна – тъжен глупак. Просто – поредният череп на Йорик.