автор: Georgina

Утрото беше толкова близо до мен,
че щях да го блъсна с глава.
Цяло прозрачно, цялото в бяло,
чисто като начало.
Понякога сутрин чувствам свистене
и виждам небето как сваля си ризата,
и в главата ми смилат се рими,
други се готвят за път.
Светлината се влива в очите ми...
А щом изляза от дома
и към далечното пътя поема
то тъмният асфалт ще ми се вижда
изгладен като гръб на кон.
През дърветата, през прахта,
отключила портите на земята
в нейните древни пластове спускам се.
Ако ти не отидеш напред,
ако не можеш да скочиш в небето
и да заключиш зейнала яма,
не приказвай за себе си повече,
не представяй грубото за нежно
и не излизай отпред!