автор: secret_rose

В представата за залез се родих,
а казват - с изгрев се лъчи живота.
Не знам дали и как с начало бих
заченал края си, и там каквото
наследствено в артерийте мълчи.
Не знам какво е горе или долу.
Една пътека тихичко звучи
в дъждеца плах, когато ти говоря.
Когато те припомням съм сърна
под чийто стъпки плисва скреж, не злато,
и бродещ лъч в омайна мрачина,
опиянен от нежната ти младост,
когато съм дихание в нощта,
опустошена от забравен спомен -
тогава само,
само след скръбта
покапала като конденз
се роня.
И мисля знам, че няма нов живот,
тъй както няма лесни повторения.
Но помня брод,
надолу,
като свод.
През който си преминал чист от мен.

И виждаш ли - нима това съм аз?
Беззначно е да припознавам себе.
В поезията само, на каданс.
Заради спомена. Заради тебе.