автор: YOTOVAVA

Разплискан като майски дъжд –
внезапно тръгнал пристани да дири
в полетата с бъбрива ръж
и в дворчето с ръждиви ориентири,
тъй мракът вън се разпиля –
уж само с десет капчици мастило –
а ето – в сънните поля
нощта ефирния си плащ разстила.

Не мисля, че светът върви
към по-добро и трябва да призная,
боли ме, щом от раз в зори
калта залее скромната ми стая,
и вън – намусен и сърдит,
градът жужи – разбунен рой осички.
Обидата е меч и щит
и твърде бързо принизява всичко.

Какво ли толкова делим?
По-сетне – накъде ли ще го носим,
След нас остават кръгче дим
и нерешените докрай въпроси,
драскулка, блеснала искра,
за миг слетяла в тъмните простори,
и дъх на пролетна бреза,
разлял дъждовна пролетна умора.

Светът – за всекиго широк,
в зеницата ми отеснява често.
И миг – преди да срещна Бог,
дано да стане друг – и невеществен,
където кой или какво
едва ли имат някакво значение.
За свят – препълнен от любов,
изтрийте личните местоимения.