автор: Albatros

С изящната си рокля от коприна,
из листопада – градски развейпрах,
под моя бял прозорец ти премина,
погледна ме за миг – и онемях! –
помислих си, че може да натиснеш
звънчето ми на входните врата,
да тръснеш върху бялата ми ризка
бретончето си с шеметна черта,
да те прегърна – толкова несръчен,
а нявга – като бях по-млад поет,
без даже твърде много да се мъча,
щях да те милна в някой тих сонет,
и – майнат от парфюмчето ти, дето
дъхти на риган, мащерка и ръж,
щях дълго да ти гледам в деколтето
с най-светлите си помисли на мъж,
но аз проводих вече своя залез,
а ти за мен остана си мечта...

И моля те? – да милнеш с показалец
звънчето ми на входните врата.