автор: vlakant

- Хулигани с хулигани – развика се жената, седнала на една пейка пред къщата, по някакви момчетии, които връщайки се от училище, говореха на висок глас, смееха се и си подритваха празна кутийка от Кока Кола. – Ще ви науча аз вас!
Един от младежите сякаш поиска да и отговори, но още преди да и каже каквото и да било, другите го сръгаха, прибраха си смачканата тенекиена кутия и отминаха. Зад ъгъла някой го посъветва простичко „По-добре не се занимавай с нея.”
Дори и след като се скриха зад ъгъла жената продължи да мърмори какви хулигани са се народили, колко високо говорели, как идиотски се хилели „То това не е смях като смях, то е като че ли цвилят цяло стадо коне. И ще ми подритват те празни кутийки, не ги е срам!” От прозореца на отсрещната къща се чу женски глас „Лидия, какво става? Защо си се разфучала такава?”
- Ще ти кажа аз защо съм се разфучала! Айде затваряй, да не ти тегля една и на теб! – жената явно си го беше насъбрала и някой трябваше да го отнесе.
Тя си беше такава и съседите знаеха тези нейни настроения. Понасяха ги, дали заради някакъв безспорен авторитет, който тя излъчваше или заради нейната рубенсова фигура и лице, с чертите на гръцка богиня. Или просто не искаха да я дразнят, милостиви към нейния недъг. Хубавото лице, обградено от дълга, кестенява, чуплива коса беше винаги украсено със стилни черни очила, скриващи слепите и очи. Всички съседи я познаваха такава – хубава жена, сляпа, интересна компания в местното бистро, когато е в настроение. Когато не е в настроение – по – добре да не си насреща и – ще те направи на нищо, ще вика, ще псува, а най – лошото е че ако много я ядосаш и ще вземе да те прокълне. А хората вярваха, че клетвите и рано или късно те достигат.
Тя беше местна, от квартала. Тук беше родена, преди малко повече от четиридесет години, тук беше израснала, с нерадостната съдба на сляпо по рождение момиче. Нерадостна, може би, но само според другите. От малка Лидия беше дива и властна, не търпеше възражения. Не показваше никаква слабост и не даваше никакъв сигнал, че страда от недъга си. Семейството и беше заможно и тя получи добро образование, но повече класическо отколкото модерно, просто защото написаното на Брайловата азбука беше старото и наложеното, новите неща много бавно се декодираха за слепите хора. Въпреки всичко, това образование и даде още по-голяма увереност и като че ли известна доза арогантност. Родителите и починаха в някакъв инцидент, когато тя беше само на 17 години. Оставиха и къщата и според слуховете, доста пари. Лидия, единствената наследница, се превърна в малката стопанка на голяма хубава къща в градски квартал на столицата. Самотата и необходимостта да се оправя сама, млада и сляпа, още повече втвърдиха и без това чепатия и характер.
Беше се научила да разпознава хората първо по гласа: мъж или жена, уверен или плах, от столицата или от провинцията (и коя по – точно провинция), образован и интелигентен или прост по рождение. Когато хората я приближеха, тя усещаше тяхната миризма и това и даваше допълнителна информация – за хигиенните навици, за професионалните занимания, за позицията в обществото. Слухът и носът и бяха като на добре обучено куче – от два метра разстояние можеше да направи доста по-добро и пълно описание на човека срещу нея, отколкото много други зрящи, но само мислещи си, че виждат. Третото възприятие на слепите – допирът, беше много нежелано от нея и се случваше само при здрависване с приятели или при абсолютна (каквото и да значи това) необходимост. Ръкостискането, желано или не, също носеше информация – за потни, притеснени ръце, за твърдо ръкостискане, за големи пръстени, или големи мазоли. Тези нейни аналитични възможности повдигаха още повече авторитета и.
Хората не знаеха дали Лидия (за всички тя беше само Лидия, никога „момиче”, никога „сляпата”) се занимава с нещо и какво по – точно. Беше им любопитно, но не смееха да попитат за да не я ядосат. Чудеха се откъде идват парите и, дали само от наследената сметка, или и от някакви други, неизвестни за тях занимания. От време на време, по тъмно, пред къщата и спираха големи, лъскави коли и от тях излизаха още по – лъскави мъже, винаги различни и винаги опитващи се да бъдат дискретни. Някои от тях бяха гонени много бързо от къщата с викове, крясъци и в най – лошите случаи – с тежки клетви. В такива моменти цялата дискретност отиваше на кино и понеслият гнева и скачаше, пламнал от срам и от яд в колата си и изчезваше. За други посетители Лидия беше гостоприемна домакиня. Те се застояваха по – дълго и излизаха с добро настроение. Хората от улицата, водени от вроденото си любопитство, не пропускаха чуждите посещения при Лидия. Първоначално мислеха, че това са ухажори – една млада, хубава, заможна жена, независимо че е сляпа и с доста крив нрав, представлява добра партия. Минаваха години и въпреки, че някои от посетителите повтаряха и потретяха посещенията си, никой от тях не се задържа при нея. С времето съседите започнаха да си говорят, че Лидия е просто скъпа проститутка. Така лесно можеше да се обясни завидното и благосъстояние, трудно постижимо за една неработеща жена. Както и да е, това си останаха само слухове, (недоказани, но и неопровергани) които се прокрадваха и сега в нейните ранни четиридесет години. Сигурно щеше да се говори за това и като стане на 50. За по-нататък не знам.
Със съседите си и най – вече, когато беше в настроение, Лидия можеше да бъде и добра. Ако я попитаха, можеше да им даде безценни съвети и то в области, които никой не предполагаше, че са и познати. Когато се събираха в бистрото, тя винаги беше душата на компанията (когато беше в лошо настроение, тя просто предпочиташе да си стои в къщи или да се заяжда от пейката с преминаващите по улицата.) Разказваше интересни неща, смееше се, говореше за музика и достигаше до някакви умозаключения, които спокойно можеха да се приемат за начало на философска мисъл. Въпросът беше, че тя не ги приемаше за началото, а за върха на философската мисъл, и никой не можеше (а и не искаше) да я убеди в обратното.
Лека, полека, с или без нейно желание, Лидия стана местната атракция. Хората, които я познаваха, си говореха за нея (най – често под сурдинка), разказваха и на свои приятели, нямали щастието (или нещастието) да я срещнат. Някой път идваха непознати, сами или доведени от някой, да я видят, да говорят с нея. В зависимост от настроението и от преценката за новодошлите, тя разговаряше с тях или много бързо ги сиктирдосваше. Преценката и продължаваше да бъде безпогрешна, но тя се екстраполираше върху нейната ценностна система, за която не можеше да се твърди, че е изградена върху много здрави устои. Така, често пъти, симпатични, безхитростни и добронамерени хора бяха натирвани, а разни зализани и парфюмирани лайнари получаваха вниманието и.
Най – голямото благоволение беше да изпие кафе или питие с някой непознат в бистрото. Това удоволствие беше получил, и то за пети! път, режисьорът Янаки Минков. (и така той вече беше променил статуса си от “непознат” на „познат”.) Самият той – любознателен и интересен събеседник, беше открил в нея и в разказите за нея (основно от братовчедка му, живееща срещу Лидия), много неща, които го интригуваха чисто човешки и професионално. Седяха на масата, пиеха френски коняк с кафе и Лидия пушеше, въпреки забраната за пушене. (Тя забрани не приемаше и не уважаваше.) Говореха много, един през друг, говореха за живота, за истината, за позволеното и забраненото, за съотношението между желаното и постигнатото, за това дали веднъж достигнат върха, човек не си казва „Май не беше този връх?”, и т.н. Лидия не пропускаше да се развика, когато човекът отсреща оборваше тезата и, скачаше, фучеше и пак сядаше. Непосилно трудно и беше да губи. Този ден, в средата на някакъв подобен разгорещен разговор, Янаки Минков и каза:
- Лидия, искам да се снимаш в един мой филм.
- Така ли, ами че аз не съм актриса – отвърна, наистина учудената Лидия.
- Да, но ти с твоята външност и най – вече с твоя характер си родена за тази роля – богиня във филм за гръцката митология.
Лидия беше заинтригувана и сякаш за първи път леко притеснена. Свали очилата от незнаене какво да прави с ръцете си:
- И коя богиня ще бъда, а режисьорче? – заядливият тон беше само за самозащита.
- Как коя? Разбира се, че Темида.