автор: pastirka

Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.

Вехне стръкче усмивка. Изсъхва почти
и издъхва сред мъртвото нищо.
Пламват съчките, споменът димен люти
там, където създадох огнище.

Все се лъжех, че чистите мои сълзи
ще удавят всеядния пламък.
Знам – съдбата е сводник, злорадо пълзи,
подкопава на вярата замъка.

Но мечтата отново – по-силна от взрив –
обещава, че тук ще те видя.
И ще плаче от радост домът ни щастлив,
нас събрал под едни керемиди.

След безкрайните неми и мъртви лета
ще ликува прагът му замлъкнал.
Победена от нас, госпожа Самота
през прозореца ще се измъкне.