автор: vlakant

Седеше и пишеше социологическо проучване на тема „Изследване, във възрастово сечение, на кризисните ситуации и техните флуктоации при квази-регламентирано очакване за реализиране на търговска сделка” или казано на разбираем език „Нарастването на агресията при висене на опашка, в зависимост от възрастта.”
Пълна глупост, но това му бяха дали и нямаше право на избор. Точка. Докато гледаше разни графики, установяващи желанието да висиш на опашка – 15-20 годишните чакаха за компютърни игри и джаджи, CD-та, конзоли, билети за концерт и др. такива простотии, 20-35 годишните чакаха за ..., изведнъж компютърът заби и екранът стана неактивен. Нямаше интернет, независимо че иконката показваше налична wi-fi връзка. Погледна колегите си и викна „Как сте с интернета?” и получи задължителните различни, но притеснително еднозначни отговори „Благодаря, добре!”, „Имаме си”,”Благодаря сме”, „Защо питаш?” и т.н. Ясно беше, че те си имаха мрежа, а той не. Огледа компютъра без много, много да го разбира и в отговор получи същия поглед и присмехулно съобщение, изпратено от полугола жена „Аз съм наблизо и ще изпълня всяко едно твое желание! Само звънни!” Първичната реакция беше „Тая овца да дойде бързо да ми оправи компютъра”, след което осъзна, че с нейното появяване компютърът може би се е оправил сам и мрежата се е възстановила. Въздъхна облекчено и натисна хиксчето за да махне мацката и да се върне на разглежданите графики. Да, ама не. Тя си стоеше там и той предприе една от малкото известни му ремонтни операции – натисна RESTART. Бил Гейтс Бил Казал, че така се прави. Пак нищо. Компютърът изобщо не реагира. Огледа се, не искаше някой да го види с мацката на екрана и постъпи по най-дърварския начин, като изключи захранването на компютъра. „Токът спря! Ха – Ха – Ха!” Втори съвет на Бил Гейтс за компютърни лаици. Това подейства, екранът изгасна и с него изчезна услужливата мацка. Той избута назад стола си, протегна си краката и зачака компютъра да се „успокои” малко, преди да го включи отново. Не знаеше дали има смисъл от това чакане, но някак си му изглеждаше логично – като при прегряла прахосмукачка, която чакаш да изстине за да я включиш отново.
Поклати се на стола известно време и стана. Отиде до толетната. На излизане (с измити ръце) се отправи към кафеварката. Докато си сипваше кафе, телефонът му иззвъня. На екрана се появи номерът на един от клиентите на фирмата, слава богу не този, който беше поръчал изследването за опашките. „Здравейте, господин Петров!” – каза той вежливо, и отсреща чу звънлив женски глас „Какъв Петров бе, скъпи? Това съм аз!” „Ама, мило, тук на екрана пише „инж. Петров”. Как така си ти?” , „Не знам, миличък, и не ме интересува. Само те моля да минеш да вземеш децата, че аз съм ангажирана след пет. Нали ще можеш?” „Да, ама ...”, „Добре, благодаря ти. Целувам те и няма да закъснявам – до седем съм си вкъщи.” Край на разговора. Гледаше чашата си с кафе в лявата ръка и телефона – в дясната. На екрана му пишеше, че разговорът с инж. Петров е приключил. Чудесно, само не разбра кога е започнал. Нещо ставаше. Такива разговори му се случваха често. Първоначално отдаде това на телефона си. Даде го за ремонт, като не можа точно (терминологично) да обясни какво му е. Техникът му се накара, че е Ай-Ти инвалид, че за такива като него са само телефони с шайби, констатира че апаратът му е „Окей” и му взе 20 лева. Не разбра точно защо – за отнетото време, или за безценните съвети, но това нямаше значение. След няколко дни и още объркани обаждания си взе нов телефон. Реши, че е по-добре да плати няколко стотака отколкото да влиза в конфузни ситуации. „Добре, че си нямам любовница!” – каза си той с облекчевие. С новия телефон проблемите продължиха. Същите. Пак само на него. Не само, че половината време не знаеше кой точно му звъни, но същото беше и при изходящите обаждания. Лека-полека си върна навика да използва стационарния телефон, вярно без шайба, но за сметка на това с дълъг шнур – почти мобилен телефон.
И така, върна се на бюрото си, пусна компютъра и „О, щастие!”, мацката я нямаше, само графиките бяха там. Тинейджърите, колкото и невероятно да е, бяха по-спокойни и ведри при чакане на дълги опашки. По – възрастните бяха по-свадливи. А пенсионерите – може би, търсейки външна изява и контакти, бяха просто вулканични. Невероятно, но факт. Стана 16.30. Изключи си компютъра, козирува пред шефа си, обещавайки му, че до утре ще приключи с възложената работа и си тръгна подсвиркайки си нещо. Запали колата и се отправи към училището на децата. По радиото зазвуча коледна мелодия. „Коледа явно продава. Дори не изчакаха да стане първи декември.” – си мислеше, без яд, като си тананикаше песента. Изведнъж музиката спря. Погледна дисплея на радиото и там пишеше – NO DISC. “Аре стига, бе! И как разбра?” След малко радиото се включи отново само и коледната песен продължи. И това не беше ново. Случваше се и обратното – докато слуша диск, да се превключи на радио. Успокоително беше, че се случваше само на едната от двете семейни коли. Разбира се, на неговата.
Караше машинално по познат път и мислеше за нещата, които трябва да свърши в остатъка на деня: да вземе децата, на връщане да зареди колата, да си купи бира преди да се качи вкъщи, (всъщност може и големия син да я вземе), да чете отново за опашките, да се позанимава с цветята, разни игри с децата, вечеря, филм – имаше нещо интересно, но не можеше да се сети какво, и ....
Да, мачът обещаваше да е хубав. Очакванията бяха за нещо по – специално, не като повечето бози от Шампионската лига. Бяха в някаква ирландска кръчма с приятели. Голям екран. Поръчаха си Guiness. Не че много я обичаше, но по навик пиеше местната бира. И жена му беше там. Тя си взе някаква подсладена бира. Наздраве! Гол! 1:0 за .....
В същност какво стана с децата?