Джон О'Кели се беше подпрял на тезгяха и слушаше внимателно Джефри Дъф, който му обясняваше нещо със загрижен тон.
Зад Дъф, срещу О'Кели пиеше бира Арне Фло. По някое време той неволно се заслуша в обясненията на Джефри Дъф и му стана интересно как ще реагира мъжът срещу него. Засега той само слушаше и не даваше никакви признаци на неодобрение или на съгласие с това, което му разправяше събеседника му. Впрочем, трудно е да се назове Дъф събеседник. Защото О'Кели не беше проронил още нито дума. Той беше огромен, почти двуметров мъж. Лицето му беше обградено от разкошни пухкави бакенбарди, червени като косата на главата му. Цялото му лице, а и не само то - цялото му тяло бе осеяно със ситни лунички, което му придаваше някакъв хлапашки вид. Носеше обувки 47 номер и е трудно да си представите какво значи да са ти дълги 34 сантиметра ходилата, ако не погледнеш крачищата на О'Кели. Такива огромни бяха и ръцете му - като лопати. Въобще ирландецът беше със здрава и солидна конструкция. Единственото, което контрастираше с габаритите му бяха дребните зъби. Като се засмееше, което се случваше много рядко, дебелите му бърни откриваха ситни като маниста зъбки.
За разлика от него Арне Фло беше тантурест, почти оплешивял, с голяма уста и много изкуствени зъби в нея. На лицето му стоеше като маска нещо, подобно на усмивка. Но не можеше да се разбере радостна ли беше, или иронична тази неопределена гримаса, която нарекохме усмивка.
Докато Джон беше сдържан, спокоен човек, както би подхождало на ръста му, Арне беше сприхав, неспокоен, човек който не можеше да говори без да ръкомаха. Той съвсем не можеше да се нарече представител на племето на викингите. По-скоро приличаше на някое от южняшките племена, подвизаващи се не в хладна Скандинавия, а покрай бреговете на Средиземно море.
Но и двамата имаха много еднакви черти, които нямаха нищо общо с ръста им. Това бяха мъже, които можеха трезво да преценят всяка ситуация и мястото, което заемаха в нея, да вземат незабавно решения, които почти винаги се оказваха правилни и да извличат максимална полза от онова, с което се захващаха. Като обаче бяха същевременно твърде лоялни към околните. Стремяха се никога да не ощетяват сътрудниците, контрагентите или клиентите, да не нарушават законите и да не влизат в пререкания с властите.
Затова, като се заслуша в обясненията на Джефри Дъф, Арне Фло веднага разбра за какво става дума и прехвърли вниманието си не върху приказките на Джефри, колкото върху начина по който възприема казаното исполинът О'Кели. Когато Дъф свърши Джон само кимна утвърдително с глава, което би означавало „Благодаря" и притика празните бирени чаши към бармана Скот. Той моментално ги напълни с пенлива тъмна течност и отново приплъзна чашите към Джон и Джефри. Скот погледна с крайчеца на окото си Арне, видя че Фло му направи знак да напълни и неговата чаша и веднага изпълни желанието му. Скот Фицджералд Харгрийвс познаваше всичките си клиенти детайлно. Това бяха хора от квартала, които след работа задължително се отбиваха в пъба на Скот, носещ непонятното за мнозина име „Хвала". „Хвала" на кого не беше ясно от фирмата. Може би на този, който е писал фирмата да не му е стигнало мястото, може пък Скот да е искал да каже нещо по-така с това „Хвала" не сне разбра, нито преди нито сега. Някои по-любопитни бяха го питали много пъти, но Скот само вдигаше неопределено рамене със загадъчна усмивка. Не напразно веднъж Раби Уилсън беше казал че и самия Скот не знае отгде му е хрумнала тази идея, да кръсти пъба „Хвала". Но така, или иначе „Хвала" се радваше на постоянна и прилична клиентела. Разбира се имаше двама-трима пияници, които вечно нямаха пари да си платят пиенето, но Скот не се съмняваше в тях. Пишеше в един омацан с бира тефтер и след някой-друг ден задраскваше вересиите.
Тук, във „Хвала" се обсъждаха всички важни въпроси на района и след колективните коментари, посетителите си отиваха с напълно оформено мнение дори по най-заплетения въпрос. Така например, когато стана дума дали е правилно да се омъжи за Върджил Флинт дъщерята на стария Морган, всички бяха единодушни, че тази застаряваща, грозничка мома, която нямаше зестра пукнато пени, не биваше да разчита на друг по-свестен кандидат от господин Флинт. - Господин ли казах? - Може би? Нищо че той живееше под наем в пансиона на г-жа Майлс от незапомнени времена. Някой даже беше подхвърлил язвително, че Флинт живее в пансиона, отпреди да се роди госпожа Майлс, която в никакъв случай не можеше да се нарече млада. E, тук не ставаше въпрос на колко години е Флинт, нито пък се обсъждаше възрастта на мис Морган. Както и да е, накрая всички посетители на пъба „Хвала" единодушно решиха че изборът на господин Върджил Флинт да се ожени за мис Елейн Морган е правилен и че госпожицата не бива да има основания да не харесва предложението на мистър Флинт.
След като пийваха по някоя и друга бира посетителите се разотиваха по домовете си, където уведомяваха съпругите и тъщите си за „общественото мнение", както правилно оприличи заседанията в пъба на Скот, Майкъл Тюксбъри.
Когато нещо се случваше в района, първо за него научаваха клиентите на пъба „Хвала" и на неговия собственик Скот Харгрийвс. Даже, ако не дай боже! се случеше нещо, което вестниците характеризираха като престъпление, районният полицай Били Стокс, или някой детектив от районното полицейско управление, когото бяха пратили да разследва случая, не отиваше при някоя от пострадалите страни, а направо влизаше в кръчмата и на чаша добро тъмно пиво мигом научаваше, не само всички версии на „престъплението", но и причините и следствията за и от него. После не му оставаше нищо друго освен да отиде в участъка и да напише доклада си до началника мистър Грегъри Рот.
Очевидно Арне Фло знаеше тези подборности относно славата на „Хвала", защото беше дошъл тук не само заради добрата бира, а за да получи някаква, засягаща само него информация. И както става вече ясно, не беше сбъркал. От донесенията на Джефри Дъф до господин Джон О'Кели, Арне Фло разбра че е на прав път и не е бил напразно пътя от Калмар до тази провинциална кръчма. Но нямаше начин другаде да срещне исполина О'Кели, с когото трябваше да осъществят грандиозния план, изработен в инициативната глава на Арне Фло. Засега нещата изглеждаха доста примамливо и убедително чрез устата на красноречивия Фло. А дали рационалния, прагматичен ум на Джон О'Кели ще приеме доводите на Фло и ще даде нужния дял средства за реализиране на проекта, зависеше единствено от следващите стъпки на Фло. Той беше облекчен в значителна степен от казаното от Джефри Дъф, което той при всички случаи щеше да използва като аргументи в подкрепа на тезата си за благоприятния изход от осъществяването на проекта.
След като изпиха по още две бири, Джефри Дъф се засуети да плаща с мотива че госпожа Дъф отдавна го чака за вечеря и че печеното сигурно е изстинало. Но Джон О'Кели му махна с ръка да си отива. Очевидно беше доволен от това, което научи от Дъф и сметката от 2-3 бири бе възнаграждението за труда на Дъф.
Когато Джефри си тръгна, преградата между двамата престана да съществува. Чак сега Джон забеляза шишкото, който седеше насреща му и му се усмихваше с неопределената си, подобна на гримаса уста, пълна с изкуствени зъби.
- Мистър О"Кели бих желал да обсъдим някои неща, във връзка с казаното преди малко от мистър Дъф. - предложи Арне Фло. Джон О"Кели само вдигна рамене. Фло прие това за знак на съгласие и дръпна стола си с един ярд по-наблизо до О'Кели.
- Арне Фло, бизнесмен. - представи се той на гледащия го с внимателен, но безизразен поглед О'Кели. - Става въпрос за реализирането на един доста печеливш мой проект. Който за съжаление не бих могъл да реализирам без съдружник. Ето затова съм се спрял на вас, като на човек лоялен, пресметлив и коректен. Не, не се лъжа - аз знам много добре с кого имам работа! - побърза да успокои събеседника си Фло.
- Добре! Да чуем за какво става дума, - избоботи Джон О'Кели. - Впрочем ще пийнете ли глътка пиво с мен? - И без да дочака отговор, плъзна своята и на Фло чаши към Скот, който веднага ги върна пълни. Барманът се опита да долови за какво става въпрос между Джон О'Кели и непознатия пълничък господин, защото усетът му подсказа че тук се мъти нещо много важно.. Но те замълчаха, Само отпиха от пенливата течност, като примижваха от удоволствие.
- Тук не е много удобно. Много уши има, - като на себе си промърмори Джон. - Най-добре е да се срещнем утре при - той се наведе и прошепна на ухото на Фло името на заведение в центъра на града. Фло кимна утвърдително. После изпиха бирите си все така мълчаливо, за безкрайно неудоволствие на Скот Харгрийвс, платиха и си тръгнаха. Като излязоха от пъба, Джон О'Кели пое към дома си, а Арне Фло се запъти към автобусната спирка.
На другия ден в „При мечката" на „Кинг Джордж ІV" роуд, където до преди няколко години пускаха само членове на клуба „Рочестър" се срещнаха господата Джон О'Кели и Арне Фло за да продължат снощния си разговор. Този път пиха естествено уиски „Туламор Дю" и след като Фло изложи своя план Джон О'Кели се надигна тържествено, вдигна чашата си и като се наведе малко се чукна с Арне Фло, с което всъщност удостовери съгласието си да участва в бъдещите мероприятия като съдружник. Беше решено подробностите, като в коя банка да бъде номера на банковата сметка, какво помещение ще се ползва за офис, какви други сътрудници и съмишленици ще привличат в бъдеще и някои други по-маловажни неща, тези работи да се обсъждат в движение, като се преценява ситуацията на момента.
Няколко минути по-късно двамата съдружници се разделиха, доволни че са сложили началото на едно епохално дело.
***
Както се казва в някои лоши филми „минаха години". Фирмата „Фло & Кели" работеше успешно на няколко фронта. Освен фабриката в Ирландия, бяха закупени още две предприятия в новите източноевропейски страни, беше построена нова пивоварна, а двата хотела на Черно море носеха съвсем прилична печалба, най-вече на предложената от Фло и възприета от О'Кели система на чартърно договаряне на туристите още през зимата за летния сезон. Скандинавците бързо възприеха тази форма, защото тя не им създаваше никакви затруднения. Нямаше нужда да мислят за нищо, защото всичко от отправния пункт, до завръщането у дома беше уредено безконфликтно.
***
Тъй летяха годините. Поколенията се смениха. Но бизнесът се разширяваше и фирмата просперираше.
В един прекрасен ден Фло младши установи че баща му Арне Фло беше изчезнал някъде. Нямаше причина да е недоволен от нещо, или пък да е решил да направи нова инвестиция без да уведоми сина си и основния съдружник - Нийл О'Окели, син на Джон О'Кели. Макар че много пъти бяха улавяли Фло старши в забежки, никога не му се сърдеха, защото той ги правеше по възможност тайно, никога не бяха свързани с парични или морални ангажименти и на стария Арне му оставаха само спомените.
Но сега, като потърсиха мадам Фелиция, с която напоследък Арне Фло имаше вземане-даване се оказа че и тя е изчезнала. Разследванията, проведени в пъба „Хвала", ръководени от дъщерята на бармана Скот Фицджералд Харгрийвс - Мюриъл Дженкинсън, по баща Харгрийвс също не дадоха някакъв положителен резултат. Единственото нещо, което беше сигурно се потвърди, че господин Арне Фло е изчезнал в неизвестна посока с хубавата госпожа Фелиция.
Фло младши накара да направят проверка за някои по-крупни суми, теглени от семейната сметка напоследък и с удивление установи че баща му бе закупил някакво имение в България, в Еленския балкан. Но за какво му беше, какво представляваше и още ред други въпроси оставаха без отговор. И тогава без да сподели с никого освен със секретарката си той замина за България.
Пристигна във Варна и оттам се качи на влака за Горна Оряховица. Без да се бави взема автобуса за Елена. Като пристигна в градчето, беше рано следобед. От автогарата нае такси, даде му координатите и се излегна на седалката. Затвори очи и се помъчи да си представи картината, която го очакваше: как възрастния, напълно оплешивял, но все така възпълен господин Фло го посреща с неизменната си и неозначаваща нищо усмивка и после как, пляскайки с пълните си пухкави ръчички госпожа Фелиция ще възкликне:
- Ах, добре дошъл, миличък! Сигурно си гладен. Ела, влез вътре, ей сега ще ти приготвя сандвич.
После отвори очи и се загледа през стъклото. Тесният път се виеше сред избуял поток от зеленина. На някои места колата се провираше под свод от зелени клони. Следващият завой откриваше чудесна панорама със зелени поляни и далечни, обвити в синкава мъгла планински върхове. „Не е прост стареца, да избере това райско кътче!" - помисли синът. Не след дълго се появи живописна долина.По бреговете на рекичката, която течеше в ниското бяха накацали къщи, със странна, непозната на запад архитектура. Всички те имаха отпред широки, просторни веранди, от които можеше да се наблюдава половината село.
Като стигнаха в центъра на селото, шофьорът спря и попита някакъв човек, който излезе от масивна сграда, с надпис, който бе написан на местния език за баща му. Местния човек се засмя и бързо заобяснява на шофьора, като ръкомахаше енергично с ръце. Шофьорът само кимаше удовлетворително с глава. После му стисна ръката и се върна при колата. Запали и тръгна по една от тесните, обрасли с трева калдъръмени улички. Като се изкачиха до края на селото, внезапно пътят свърши. Продължиха през гората по нещо, подобно на път. По зеления килим, с който бе застлана просеката между дърветата се долавяха следи от някаква кола, преминала оттук доста отдавна. Фло младши се сепна и тъкмо щеше да попита къде го води тоя през пущинака и дали няма да се окаже някой балкански субект, който да му вземе парите и да го остави насред гората. От картината, която премина пред очите му за миг го побиха тръпки, но тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато дърветата се разстъпиха и зад завоя блесна боядисана в бяло красива хасиенда. Ограда нямаше. Жив плет от чимшири, му напомни за родната им къща край морето на север. Като чуха бръмченето на мотора иззад къщата излязоха две огромни кучета от някаква местна порода, които лениво посрещнаха колата с нескрито любопитство, но без зла умисъл.
След тях на огромната веранда се появи възрастен дебел, плешив мъж, в който синът позна баща си. От гърдите му се отрони успокоителна въздишка. Зад стария Фло се чу тракане на врати и на прага се появи загърната в шарен пеньоар чаровната госпожа Фелиция, която естествено възкликна:
- Ах, добре дошъл, миличък. Качи се горе. Сигурно си гладен. Аз ей сега ще ти направя сандвич. - И тя отново се фръцна на вътре.
Баща му стоеше безмълвен и наблюдаваше как синът се разплаща с шофьора, който му свали пътната чанта, обърна таксито и изчезна в гората.
Когато вече отпиваха от добре изстудената бира, която баща му поднесе, синът простичко запита защо не се е обадил поне на най-близките си, да не го мислят. А иначе той много добре знае че никой не може да му се бърка в работите. Като е решил да се оттегли от активния живот - няма нищо лошо. Но да се крие в този пущинак и то от кого, от сина си и от най-близкия си съдружник Джон О'Кели, това трудно се възприема. И колко тревоги им е създал. Даже в „Хвала" не знаеха нищо за него, като се поусмихна допълни синът.
Противно на нрава си Арне Фло слушаше сина си, но погледът му се рееше из далечините. Не отрече и не потвърди нищо. Не се оправда, и не обвини никого за странното си решение. Но той и преди не беше давал никому обяснение за намеренията и постъпките си. Само промълви унесено:
- Така реших. - и отново млъкна.
Синът го изгледа очаквателно, но Арне Фло не продължи. Отпи от бирата и продължи да гледа към планината.
- И сега какво? - попита синът.
- Нищо. - беше отговорът. - След малко допълни: - Всеки да си гледа живота, както намери за добре, без да пречи на околните. Това е!.- дълбокомъдрено, но простичко казано приключи разговора старият.
Когато на другия ден Фло-младши си тръгна, баща му изрично нареди никой да не го безпокои за нищо. Може само да му се съобщи по Интернет, ако почине някой от съдружниците. Роднини, освен сина си той нямаше. Пък като умре, Фелиция или кметът ще му съобщят. И да го погребат тук, сред гората, в планината.
- Питате ме защо ви разказвам тази история? Отде да знам. Просто аз я знам и реших да я разкажа и на вас. Надявах се да ви е интересно. Не е ли? Е, нищо пък - тъй да бъде. Голяма работа - колко неща не ни харесват, ама ги правим и слушаме. Такъв е животът. Какво да се прави...
25.ХІ.2004 г.
Рамльозе,
Хелзинге,
Дания