автор: ten

Госпожа Илзе реши, че е най-добре да отиде на рибното пристанище. Корабите вече са пристигнали от морето и прекупвачите бяха започнали да теглят и прехвърлят рибата от касетите в кошовете, с които откарваха стоката до складовете.
Оттам тя бързо преминаваше в малките касетки на магазините, които продаваха на дребно, или в контейнерите на търговците на едро и на снабдителите на ресторанти и обществени трапезарии, или пък до фабриките за консерви. Там стотици жени чистеха и миеха рибата, предаваха я на други жени, които я нареждаха в кутии и после мъже с колички отнасяха затворените кутии до автоклавите.Охладените консерви получаваха етикет и потъваха в огромните складове край доковете, от където поемаха пътя към клиентите на големи и малки магазини, или ги товареха на камиони, вагони и кораби и заминаваха за износ. Отвред се носеше непоносима смрад, която не правеше впечатление на посетителите на района.
Госпожа Илзе много пъти бе купувала риба направо от корабите. Обикновено там не продаваха на дребно, защото рибарите не знаеха дори цените, а освен това нямаха време да чакат клиенти като г-жа Илзе и да продават няколкостотин килограма риба по две-три парчета, за което нямаше да им стигне цял ден. А те трябваше да отдъхнат няколко часа и да се връщат отново, освен в случаите, когато буря не позволяваше на корабите да влезат в морето. Но въпреки това не отказваха да пуснат някоя възрастна госпожа, със старомодна шапка, украсена с избелели изкуствени цветя, или изпратена от господарката си домашна прислужница да купи точно определен вид и количество риба. Рибарите снизходително гледаха как клиентките ровеха в касетките, макар рибата да беше сортирана още в морето.
Госпожа Илзе стъпваше внимателно по мокрите, хлъзгави камъни на крайбрежната улица, като придържаше с една ръка дългата си пола, а в другата - държеше кошницата, в която щеше да сложи рибата. Като гледаше да не се изцапа тя следеше и отиващите напред-назад коли, както и многобройните моряци, рибари, търговци, колари или просто безделници, които сновяха около нея,. Навред се носеше обичайната за това време на деня гълчава.
Като отмина двете малки корабчета на Лундквист тя продължи по нататък по кея към местата, където беше привързана „Стела" на господин Уле Санд.. Той беше симпатичен възрастен господин, с разкошни побелели бакенбарди и неизменната си лула в уста. Като видя госпожа Илзе, господин Уле Санд се усмихна и без да вади лулата от зъбите си с широк галантен жест я покани на кораба:.
- С какво мога да бъда полезен на добрата госпожа Илзе? - попита все така усмихнат през зъби господин Уле, като подаваше ръка на жената да мине по дъската, която служеше за връзка на кораба с брега.
- Днес е петък и както винаги съм дошла за редовната си порция риба.- обясни госпожа Илзе.
- Разбира се, разбира се, любезна госпожо. За вас винаги ще се намери добра риба. - додаде господин Уле, след като госпожа Илзе вече беше стъпила на мократа, но чиста палуба. После, все така подкрепяйки я, господин Уле Санд я поведе към наредените край левия борд касетки. Откъм кърмата срещу тях идваше морякът Свен Олсен, който също познаваше госпожа Илзе, макар да не я обичаше много. Той смяташе че госпожа Илзе няма причина да се държи като аристократка, когато няма пари да смени избелелите цветя на също така избелялата си шапка. Но заради господин Уле, Свен Олсен също се усмихна кисело и направи нещо, което според него би трябвало да е реверанс. Обаче поклонът му беше толкова непохватен, че придоби гротескен вид. Но госпожа Илзе не обърна внимание на тази подробност. Тя беше доволна че Свен Олсен и направи път да мине и то с поклон, нещо което задоволи отчасти суетата и на дама, макар и вече твърде повехнала.
Като продължаваше да я подкрепя с една ръка господин Уле Санд отведе госпожа Илзе до касетките и с широк жест я покани:
- Заповядайте, госпожо Илзе! Ето тук е сьомгата, а отсам - господин Уле се обърна към морето и посочи наредени една върху друга други касетки - херингата. Вие както винаги ще вземете две сьомги и три херинги, нали?
-По-дребни. Добре знаете, че съм сама. - уточни госпожа Илзе, макар това да беше отдавна известно на господин Уле Санд. Този разговор се повтаряше всеки петък от години. Но и двамата - госпожа Илзе и господин Уле смятаха че ще е нарушение на добрия тон, ако не споменяха размера и количеството на рибите, които щеше да купи госпожа Илзе.
- Разбира се, разбира се, любезна госпожо! Аз сам ще ви ги избера. - като пуфтеше с лулата си господин Уле Санд взе подадената му от госпожа Илзе кошница и ловко прехвърли две риби от една касетка и още три от друга. Синкавите им тела още потрепваха, което означаваше че последната мрежа е била извадена от морето съвсем скоро.
Като минаваха обратно по тесния проход между касетките с риба, госпожа Илзе неволно погледна към брега и за миг застина на място. По едрите камъни, с които беше застлана крайбрежната улица с широки крачки вървеше господин Линдгрен. Ларс Линдгрен беше едър мъж над петдесетте. Но годините, прекарани в усилен труд в морето не бяха пречупили нито духа, нито тялото му. Той вървеше изправен, с твърдата походка на уверен в силите си мъж, чиято възраст, можеше да се отгатне само в подаващите под фуражката му бели коси. Големите му ръце се движеха свободно покрай тялото. Широкото му обветрено от морските ветрове лице изглеждаше сурово. Но нима можеше да бъде друго, след като целия си живот господин Линдгрен беше прекарал в морето в борба за насъщния с теченията и бурите. Много пъти малкото корабче, чийто собственик бе господин Линдгрен се беше връщало с няколко риби, които едва стигаха да се нахрани тричленния екипаж. Разбира се, имаше и добри дни, когато „Ураган", така се казваше корабчето на господин Линдгрен едва пъплеше към брега, потънал до ръба на борда от препълнените касетки с риба.
От младини господин Линдгрен си бе мечтал да стане собственик не само на „Ураган", но на цяла флотилия от рибарски кораби, каквато притежаваше господин Рихард. Но ежедневните разходи не му позволяваха да отдели пари за нов кораб. Мечтата му постепенно загубваше очертанията си, особено след като се ожени за госпожа Лоте и им се родиха децата.. Сега те вече бяха големи и бяха поели по собствен път, но господин Линдгрен продължаваше да шари из морето с остарелият като собственика си "Ураган".
Защо на госпожа Илзе й се подкосиха краката като видя господин Ларс Линдгрен? Защото когато тя беше млада вдовица, след смъртта на съпруга й, беше преживяла някои неща, които само тя и господин Линдгрен знаеха и помнеха. Но това беше отдавна отминало време. И сега, когато я срещнеше господин Ларс Линдгрен я поздравяваше учтиво, като сваляше фуражката си и се покланяше непохватно като Свен Олсен. Но нито веднъж нито госпожа Илзе, нито господин Ларс не посмяха да спрат и да се заговорят. Обикновено техните срещи ставаха на винаги задръстената от народ крайбрежна улица и нямаше как да се срещнат и да разговорят пред очите на толкова любопитни зяпачи.
Да се усамотят в някоя от крайбрежните кръчми не посмяваха, защото знаеха че и там е пълно с хора, които ги познаваха и после щяха дълго да ги одумват. А това не беше благопристойно нито за собственика на „Ураган", нито за благочестива вдовица, каквато беше госпожа Илзе. Макар, че живееше наблизо, в стара двестагодишна къща, в която държеше няколко стаи. Госпожа Илзе не се осмели да покани господин Ларс на чаша чай. Също така господин Ларс Линдгрен не посмя да покани госпожа Илзе на кораба „Ураган", екипажът на който си отиваше вкъщи щом привържеха старото корито и предадяха уловената риба. Господин Линдгрен по-често не си ходеше по две причини: едната бе за да избегне постоянното мърморене на госпожа Лоте Линдгрен и втората, с която обикновено се оправдаваше господин Линдгрен бе че не бива да оставя кораба без човек. А такъв човек можеше да бъде само собственика господин Ларс Линдгрен. Той преглеждаше въжетата, с които беше швартован кораба, след което палеше газовия котлон в камбуза, сваряваше или изпичаше някоя риба и сетне прекарваше вечерта на светлината на сигналния газов фенер с бутилка долнопробна, но затова пък евтина водка. От нея сутринта главата му му се струваше куха. Но след като се наплискаше със студена вода от морето, нещата заемаха обичайните си места.
Госпожа Илзе също прекарваше вечерите сама. Докато беше по-млада плетеше шалове и шапки на двамата си сина и после и на внуците. Но те вече бяха големи, живееха надалеч и идваха да навестят старата дама веднъж-дваж годишно. А и тя намаше нужда от никого и от нищо. Дългите години на самотно преживяване я бяха научили да се справя сама с всичко, което можеше да й се случи, пък и не се случваше кой знае какво. Рядко се разболяваше и като пазеше по-дълго стаята и пиеше билков чай, всичко минаваше за два-три дни.
Именно в един такъв момент, когато беше малко неразположена и беше се запътила към дрогерията на госпожа Берг на улица „Рюген" да си купи билков чай, госпожа Илзе срещна господин Ларс Линдгрен. Току-що овдовялата госпожа Илзе беше облечена изцяло в черно, с черен воал на шапката. Тя вървеше със ситни крачки, като гледаше в краката си и не поглеждаше редките минувачи, които срещаше. Един от тях беше господин Ларс Линдгрен, който също отиваше в дрогерията на госпожа Берг. Бяха му поръчали да вземе билкови лапи за болната му дъщеря. И двамата стигнаха едновременно до вратата на дрогерията на госпожа Берг. Господин Линдгрен отстъпи крачка встрани да направи път на дамата. Тогава госпожа Илзе вдигна очи и господин Ларс Линдгрен видя бистрите й сини като пролетно небе очи, в които имаше стаена мъка, но и едва прикрит чисто женски интерес към младия едър мъж. Впрочем съпругът на госпожа Илзе преживе съвсем не можеше да се похвали с атлетическа фигура. Той беше повече кльощав и хилав, за разлика от господин Ларс Линдгрен, който изпълни цялата врата, когато влезе в дрогерията. Пъргавата госпожа Берг усмихнато се осведоми за нуждите на клиентите и също така бързо донесе на госпожа Илзе искания чай, а на господин Линдгрен поръчаните му лапи. След като даде необходимите разяснения за ползването на лекарствата, госпожа Берг приключи сметките и изпроводи клиентите си до вратата. Господин Ларс Линдгрен отново направи път на дребничката госпожа Илзе, но след като напуснаха дрогерията с две крачки той я настигна.
- Добре ще е, ако се намажете със спирт и пийнете няколко глътки грог. Вярвайте ми, аз самият много често съм се лекувал така. Даже веднъж... - и господин Ларс Линдгрен разказа току-що измислената история, как паднал в ледено студеното море и после се спасил от простудата именно със спирт и грог.
Госпожа Илзе вървеше със ситни стъпки до огромния господин Линдгрен като отвреме-навреме хвърляше крадешком погледи към огромните му чепици и също така огромни мазолести ръце. В един момент в главата й се прокрадна еретичната мисъл, какво ли би станало ако този огромен симпатичен мъж би я е прегърнал с тези лапи. Но тя бързо пропъди тази мисъл и продължи все така със ситни стъпки към дома си. Господин Линдгрен я следваше механично и продължаваше да разправя някаква история, която мислеше че ще заинтересува госпожа Илзе.
Но когато наближиха старата, боядисана с поизбеляла охра къща, в която живееше госпожа Илзе тя неочаквано се подхлъзна и само ловката силна ръка на господин Линдгрен не й позволи да падне. Госпожа Илзе неволно се подпря с две ръце на гърдите му. Господин Ларс Линдгрен продължи да притиска жената до себе си, без да мисли да я пуска от прегръдката си. Впрочем не биваше да я пуска, защото когато се опита да се отдръпне от него и направи крачка назад госпожа Илзе изохка. Очевидно беше стъпила накриво и сега усети тъпа болка в десния си крак. Това още повече улесни задачата на господин Линдгрен, чиято ръка почти носеше дребничката госпожа Илзе към входа на къщата. Когато стигнаха до стълбището госпожа Илзе не направи опит да се освободи от ръката на господин Линдгрен.. Хем я болеше кракът, хем и беше приятно да чувства тази силна ръка на кръста си. Ако беше сама госпожа Илзе би могла да изкачи стъпалата до жилището си като се държи в парапета на стълбището. Но след като господин Ларс Линдгрен беше до нея тя нямаше нужда от друга опора.
Когато стигнаха входната врата, госпожа Илзе бръкна в чантичката, която висеше на ръката й и извади връзка ключове. Господин Линдгрен ги взема от ръцете й и ловко пъхна един от тях в ключалката. Тя меко щракна и той натисна масивната месингова дръжка. Вратата се отвори и той въведе госпожа Илзе в просторен, обзаведен с поовехтели мебели вестибюл. Тя се подчиняваше безропотно, сякаш някой бе отнел силите й да се съпротивлява на влезлия в жилището й непознат мъж.След това той все така внимателно я преведе в гостната и като я повдигна я сложи на широкия кожен диван. После коленичи и й събу обувките. С изненадваща нежност господин Линдгрен опипа крака й и когато тя изохка той констатира:
- Трябва да му се направи незабавно компрес. Имате ли някакъв спирт. Може и водка или нещо подобно. И вата.
- Има. Ето там - тя посочи с ръка масивния бюфет до стената срещу прозореца.
Господин Линдгрен стана и донесе от бюфета бутилка доброкачествена водка. Намери пакет памучна вата и се върна отново при полулегналата на дивана госпожа Илзе. Събу й също така деликатно чорапа, като се наложи да бръкне под полата й за да откопчае жартиерата. При това докосване госпожа Илзе само потръпна и за момент отново й се зави свят. Но не се възпротиви. Не реагира и когато господин Ларс Линдгрен повдигна краката й и я сложи да легне като малко дете на дивана. След като превърза болния крак с напоената с водка вата, господин Ларс Линдгрен повдигна очи и чак тогава видя че госпожа Илзе лежеше със затворени очи и само бързо повдигащите й се гърди издаваха вълнението й. Полузамаян почти като нея и господин Линдгрен се наведе и я целуна плахо. Тогава госпожа Илзе обхвана в ръце главата му и го притегли върху себе си...
И сега, след толкова много години госпожа Илзе си спомни с умиление за тази случка и за това как господин Линдгрен идва в продължение на цяла седмица да й прави компрес, а след това да се любят. Но морето предяви своите по-властни права и той замина. Когато се върна след десетина дни господин Ларс Линдгрен с учудване констатира неочаквана хладина и официалност, с която го посрещна госпожа Илзе. Какво се беше случило с нея, той тъй и не разбра. Но накърненото му мъжко достойнство не му позволи да пита, нито да се моли. Затова господин Ларс Линдгрен се върна при морето и водката и с годините образът на госпожа Илзе започна да избледнява. По-късно когато я срещаше през някой петък с кошница в ръка, той я поздравяваше учтиво, но никога не посмя да й поиска обяснение, или да потърси близост с нея. А годините безмилостно отминаваха и оставяха своя отпечатък не само върху телата, но и върху мислите им.
Госпожа Илзе не издаде с нищо вълнението си и господин Уле продължаваше да бъбри, без да вади лулата от устата си. После тя слезе от кораба „Ураган" и с кошница в ръка се изгуби в навалицата по крайбрежната улица.

Рамльозе, Хелзинге, 26.Х.2004 г.
Дания