автор: pastirka

Синият лъч на очите боде
хищната сянка на здрача.
Нейната шапка не е от небе,
тихо женицата плаче.

Смее се в сиво и капките смях
само сълзите разлистват.
Носи в косите си пепел от страх,
те затова са сребристи.

Спира до църквата. После седи
дълго на пейка самичка.
Мислено тя пасианси реди,
пита съдбата за всичко.

Става горчив от въпроси денят,
свърнал зад болка от спомен.
Бяга засрамен от тази жена,
щастие дето не помни.

Тя е несретница. С поглед и днес
нежно небето прегърна.
И ще почука в съня ти нощес,
в думите щом си я зърнал.