автор: Albatros

Сякаш в някой минал мой живот
съм живял в хамачето на паяк,
щом сега извезвам с бавен бод
всяка своя римичка – до края,
мама тъй – на ленено платно,
сякаш че рисуваше картини –
залезът, пламтящ като сено,
дворчето с узрелите смокини,
зимната виелица – и път,
който води нейде из безкрая,
всеки въздъх в мамината гръд
милваше ме – вятърче от Рая,
вдигнала над лена очила,
си я чувах – нещо си пресмята,
вече знам – със своята игла
везала е мама Красотата! –
днес съм и от паяче по-тих,
свил хамаче в дворната циклама...

Седна ли да пиша някой стих,
нижа го с игличката на мама.